Лиета Манганели: Един облечен в сиво господин*

Публикувано от на септември 7, 2015 в 1:26 pm.


  Джорджо Манганели, баща ми. Ражда се в Милано през 1922 г., тринайсет години след своя брат Ренцо. Майка им е на седмото небе, само дето си въобразява, копнее и държи бебето да е момиче, така че приготвя прелестен набор от бродирани роклички, дантелени якички и други момичешки принадлежности. На 15 ноември татко се появява на бял свят и на пръв поглед не само не е смайващо красив, но и без никакво съмнение е от мъжки пол. До шестгодишна възраст ще бъде принуден да носи гиздавите дрешки, извезани от майка му, което вероятно обяснява донякъде неговата вечна намусеност и дръпнатия му вид, които ще му останат за цял живот. Така или иначе, тази неволя ще му донесе и още нещо: най-важното му откритие, книгите, които той нарича “личната ми Китайска стена”. Има една прочута снимка на тригодишния Манганели, която ще се окаже знаменателна: на нея той седи на един дувар с книга в ръце.
  Израства резервиран и самотен, влюбва се в Пинокио, но в чудесното дървено човече Пинокио, а не в Пинокио момченцето, скучно и без история – тази любов ще го съпътства докрая. Даже по някое време му се “налага” да напише “паралелния Пинокио”. Казваше ми: “Пинокио пожела да бъде написан.”
  В прогимназията не блести с нищо, но по-късно става отличникът на класа. Заради крайната си свенливост покой намира единствено пред напечатаната страница. Приет е в прочутата Скуола нормале супериоре в Пиза, но се отказва от следването там, за да не се отдалечава твърде много от майка си. Записва политология в Павия, където се случва една от най-важните срещи в живота му: тази с професор Виторио Беонио Брокиери, ексцентричен преподавател, който често и въодушевено сяда на едномоторния си биплан и заминава да кръстосва по света. Той именно заразява баща ми с любовта към “великия Север” и развива у него страстта по развенчаването на авторитетите.
  В Павия баща ми се увлича платонично по почти всичките си колежки, които, естествено, така и не разбират за това. Следва съдбовното запознанство с майка ми – горделива красавица, която никак не споделя чувствата му, но пък скланя да се омъжи за него. Загадките на човешката душа… Бракът трае от ден до пладне, точно толкова, колкото да се сложи начало на тяхната единствена дъщеря. И отново майката решава, че детето ще е нещо друго: в този случай момче. Представете си само разочарованието й, а и това на баща ми, който, да не забравяме, храни тежки съмнения към женския пол. (По-късно – когато бях на седемнайсет – възстановихме връзката си и много се обикнахме.) Когато бракът му рухва, той яхва мотопеда си и забягва в Рим, за да се помъчи “да слепи парчетата от разбития си живот”. С помощта на своя психоаналитик Ернст Бернхард успява – ако не друго, поне да си създаде алтернативен живот и да се научи да лъже, главно самия себе си.
  Пише, преподава, превежда, чете, учи езици, работи за RAI, държавната радиотелевизионна компания, и дори поддържа нещо като социален живот. Как успява, си остава мистерия – може за него денонощията да са били по 48 часа; може да е имал брат близнак, с когото се е редувал.
  Манганели със своите книги, с огромната си библиотека и плочите с класическа музика, с пътешествията, започнали късно, но безкрайно обичани (макар и по своему: “Колко щеше да е хубаво да можех, докато пътувам, да оставам вкъщи да се чакам!”) остава образцов персонаж от собствената си Центурия, първообразът на всеки Господин в сиво и на писателя, който пише книга за друг писател, който пише две книги за двама писатели, един от които пише…

Амелия (Лиета) Манганели, Пиза, 3 юни 2013 г.

Лиета Манганели (1947), единствена дъщеря на Джорджо Манганели, се е посветила – на драго сърце и въпреки всичко – на творбите на своя баща. Създава и ръководи „Изследователския център Манганели„, така че името и споменът за този забележителен човек да не изпаднат в забвение и всички – изследователи, почитатели и обикновени читатели – да могат да намерят отговори на своите въпроси. Живее в Пиза и се занимава, естествено, с издателска работа: редактира, коригира и така нататък. На фотографията на задната корица на българското издание на книгата Джорджо Манганели държи в ръка първото писмо, което Лиета му написва, за да възстановят прекъснатата си от 14 години връзка. (б. на Нева Мичева)


  Джорджо Манганели (1922–1990) е писател, журналист, преподавател, преводач от английски (Едгар А. По, Т. С. Елиът, Хенри Джеймс, О. Хенри) и автор на пътеписи от Китай, Индия, Исландия, Дания, Ирак, Пакистан, Аржентина. Активно се включва в неоавангардната Група 63 от самото ѝ основаване, заедно с Едоардо Сангуинети, Умберто Еко, Луиджи Малерба. Спечелва си славата на един от най-безстрашните експериментатори в италианската литература. За близо 30 години творчество публикува над 20 произведения. Първата книга на Манганели, Хиларотрагедия, излиза през 1964-та. Сред последвалите я са есеистичната Литературата като лъжа (1967), сборниците със статии Алманах на самнитското сираче (1973) и Импровизации за пишеща машина (1989), “кавърверсията” по Карло Колоди Пинокио: една паралелна книга (1977), романът от романи Възхвала на тиранина (1990) и др., включително няколко издадени посмъртно, като романа Окончателното блато (1991) или есето Тихият шум на прозата (1994).

Корицата на книгата  Центурия. Сто малки романа река (1979) е най-акламираната от книгите на Манганели. Според автора, всички текстове са написани от септември до ноември 1978-а и са публикувани в реда на своето възникване: “…защото заедно очертават ако не общ сюжет, то със сигурност определен ритъм – ритъма на душевните ми състояния, които се редуваха абсолютно несъвместими помежду си, като хипотези за света, разказвани една след друга”. Неговият приятел Итало Калвино, който по същото време пише Ако пътник в зимна нощ, откликва с ентусиазъм на черновата на Манганели: “Прекрасна книга, изключителен литературен жанр!… – и се оплаква: – Притеснявам се обаче: когато излезе и моята, която съдържа едва 10 романа и ще е на приблизително същата цена, как ще издържи на конкуренцията?” Центурия печели едно от най-високите отличия за белетристика в Италия – наградата Виареджо – и досега е преведена на 18 езика, сред които английски, френски, немски, португалски, китайски. Стоте сюжета са близки по дух до етюдите на Реймон Кьоно; чисто структурно родство ги свързва със съдържащия сто новели Декамерон на Бокачо, както и с центуриите на Нострадамус (съвкупностите от по сто четиристишни куплета, в които са организирани предсказанията му). Що се отнася до жанра “роман река” от подзаглавието, за който е типично мащабното обрисуване на цели родове или епохи – към него спадат съвършено различните по стил, обем и отношение към реалността Човешка комедия на Балзак, Буденброкови на Томас Ман или Сто години самота на Гарсия Маркес. Тъй като схващането на Манганели за романа е “40 реда плюс два кубика въздух”, извършената в Центурия операция е именно по отстраняване на “въздуха” и оставяне на същественото.



_________________

* – Предговор, написан за българските читатели на „Центурия” (в превод от италиански на Нева Мичева). Книгата е включена в изключителната поредица на „Жанет 45″ „Кратки разкази завинаги”.

Джорджо Манганели в „Кръстопът”.

Коментарите са заключени.