(разговор на Цруя Шалев с Ренета Бакалова)

  Ц.Ш. – „Любовен живот”: заглавието е доста иронично, защото това не е сладка романтична история. Това е историята за една обсесия, за една млада жена, която е напълно изгубена, изгубена в семейната си история, във вътрешните си конфликти. Когато среща този възрастен мъж, който е приятел на нейните родители , тя веднага е привлечена от него по един начин, който е почти болен. Мисля, че сложността на нейната личност и на взаимоотношенията прави тази история напълно различна от жанровите булевардни еротични романи. Освен това любовните сцени в книгата са пълни с амбивалентни емоции – героинята не търси радост, тя търси отговори. Еротичните сцени за мен са много важни, много сериозни. Намерението не е да създам удоволствие на моите герои или на моите читатели, а да ги накарам да мислят.

  Р.Б. – Споменахте историята… доколко влияе личната история на самия творец върху писането?
  Ц.Ш. – Мисля, че във всички мои книги могат да се намерят биографични елементи, смесени смного въображение и фантазия. Дори да включвам някакъв автобиографичен елемент той е обвързан с герой, който е много различен като натюрел, така че се получава нещо съвършено ново. От друга страна, когато пиша се опитвам да изпитам емоционално всичко, което описвам в книгата. Като актриса, която излиза на сцената и се опитва да се превърне в героинята, която играе. В този смисъл всичко е автобиографично, понеже аз се опитвам да се чувствам, сякаш съм там.

  Р.Б. – Езикът в книгата е много красив, много чувствен и описателен… при написването на Вашите текстове кое води повече – езикът или фабулата?
  Ц.Ш. – Харесвам този въпрос. За мен, за разлика от много други писатели стилът на писане и ритъма са много по-важни отколкото самата завръзка и самия сюжет. Мисля, че това се дължи на факта, че много години пишех само поезия и когато започнах да пиша проза се опитах да взема поезията със себе си. Така, че да, отдавам голямо значение на сюжета, искам да е интересен, да е сложен, но трябва да кажа, че стила за мен и метафориката на езика са много по-важни. Може да прочетете много сюжети във вестниците, но ако искате да пишете за тях, писането само по себе си е главната ви задача.

  Р.Б. – Казахте, че сте писали и поезия, ако направите едно сравнение, кое Ви доставя повече удоволствие – поезията или прозата?
  Ц.Ш. – Вече предпочитам прозата, защото ви дава много повече въздух да развивате идеи, много по-тотална е. Писането на поезия ми беше много лесно, когато почувствах, че стиховете са в ума ми, просто трябва да ги изпиша на листа, много кратък миг на вдъхновение и това е всичко. Това не изпълваше живота ми с чувството да си писател. Когато се преместих в полето на прозата, то не беше преднамерено, не възнамерявах да го правя. Когато седнах да пиша, мислех че пиша поезия и в един момент осъзнах, че съм изписала десет страници с по-дълги изречения, изведнъж си дадох сметка, че пиша проза – изведнъж. Отне ми много време за да свикна, защото тя е много по-взискателна – прозата – и изисква много повече дисциплина. Трябва да поддържаш много фин баланса между вдъхновението и планирането, но на мен лично тя ми се отблагодарява много повече, защото създавам светове, създавам хора, мога да живея в други животи, да променям идентитета си, така че за мен това е много по-богато и вълнуващо изживяване.

  Р.Б. – До каква степен според Вас писателя трябва да бъде добър психолог, да бъде познавач на човешката душа, за да напише една наистина въздействаща и достигаща до читателя книга?
  Ц.Ш. – И този въпрос също ми харесва. Вчера говорихме за това по време на премиерата. Моята мечта бе да стана психолог когато влязох в армията, защото в Израел жените служат. Работих като своеобразен терапевт с войниците и тогава осъзнах, че имам много силна способност да се идентифицирам с пациентите си. Това никак не ми помагаше в онази работа, толкова присърце взимах техните истории, че не можех да им помогна изобщо, саморазрушавах се. Така че като излязох от казармата реших, че ще бъда терапевт само на моите литературни герои. Така че това е много важен елемент във всички мои книги, защото пиша за живота на душата и се опитвам да я изучавам от изключителна близост в много интимен план. Без да съм специалист в тази област или професионалист, трябва да имам интуиция, за да мога да пресъздам един реалистичен, вътрешен, душевен процес. Вярвам, че умея и се опитвам да убедя читателя, че тези процеси са автентични, психологически процеси. Истински се надявам, че успявам да го сторя. Много съм доволна, когато някой читател ми каже, че когато прочете книгата ми, докато я чете, се чувства сякаш някой го лекува. Много от читателите ми ми казват: „Твоята книга замести цяла една година психотерапия”, защото това проучване на човешката душа в известен смисъл е доста терапевтично. Така смятам.

  Р.Б. – А самото писане лекува ли пишещия или точно обратното, той бива по-наранен?
  Ц.Ш. – Не мисля, че писането е терапия, защото за писането е нужна много енергия и сила. Не мога да пиша, когато съм отчаяна, нито когато съм болна или съм тъжна, трябва да бъда в доста балансирана форма, за да мога да седна пред белия лист. Мисля, че представата за писателя приключенец, който пише ден и нощ и накрая се самоубива, докато пише, по никакъв начин не съвпада с моята представа за писане. Отнасям се към писането много сериозно, опитвам се да бъда доста балансирана и зная, че отнема много сили и много концентрация, и тъкмо поради тази причина не мога да ползвам писането като автотерапия. Освен това процесът на писане е пълен с радост и вдъхновение, но също така е пълен с напрежение, защото постоянно изпитвам страха, че може би днес няма да се случи, може би дните няма да дойдат, може би вдъхновението няма да е там и изпитвам чувството, че трябва всеки ден, трябва да създавам нещо от нищо и няма нищо, за което да се захванеш, няма библиография, няма с кого да се съветваш, това е самотен процес. Така че – да, когато книгата е завършена, изпитвам чувство на задоволство, но в никакъв случай това не е терапия.

  Р.Б. – Коя е емоцията, която най-силно Ви ръководи, когато пишете?
  Ц.Ш. – Любопитство. Не само любопитството какво ще се случи с героя или какъв ще е сюжета, но любопитството какво ще се случи, било в самия стил на писане, било в сюжета. Обичам да бъда изненадвана докато пиша. На първо място любопитство, но също така чувството на грижа и привързаност към моите герои.

  Р.Б. – Тъй като споменахте своите герои, всеки автор обича всичките си герои, но имате ли такъв герой, който Ви е любим и защо?
  Ц.Ш. – От една страна обичам всичките си герои, но от друга страна виждам техните слабости, любовта ми към тях не е сляпа. Понякога те много ме изненадват, защото изпитвам чувството, че не мога да ги контролирам, те приемат свои собствени стъпки, без изобщо да ме питат. В тази книга, например, обожавам главната си героиня и имах много амбивалентни чувства към мъжкия образ, но той ме заинтригува. И също персонажът на нейния съпруг – аз в известен смисъл изпитвам жалост към него. Понякога толкова много ме е грижа за тях, че започвам да плача, докато пиша. Иначе докато пишех „Любовен живот” имаше един много труден за главната героиня момент и започнах да плача докато пиша. Дъщеря ми дойде от училище и много се стресна, че плача и аз ѝ казах: „Не, нищо не се е случило”, но тя помисли, че нещо в семейството има, някакъв проблем, казах ѝ: „Не, не, просто моята героиня е толкова тъжна и за това плача”. Дъщеря ми ми каза: „Какво говориш, ти си писателката на книгата, направи я щастлива” и беше много трудно да ѝ обясня, че макар да обичам героинята и ме е грижа за нея, не мога да ѝ създавам удобни пътеки, по които да минава, трябва да си мине през автентичния процес.

Цруя Шалев – заснета от Йоана Русева

  Цруя Шалев е родена на 13 май 1959 г. в кибуца Кинерет (Галилея). Цруя завършва висше образование с магистратура по изучаване на Библията. Тя работи като писател, издател (издателство „Кешет“) и преподавател. Живее в Йерусалим. Омъжена, с две деца. Книгите ѝ са преведени на 25 езика.
  През 1989 г. издава първата си и единствена засега стихосбирка, An Easy Target for Snipers („Лесна мишена за снайперисти“). Следва романът Dancing, Standing Still (1993), който все още не предвещава голям успех, но „Любовен живот“ (1997) предизвиква истински фурор в Израел и изстрелва авторката в международна орбита. Романът печели редица литературни награди (немското списание Der Spiegel го определя за един от двайсетте най-добри романа, написани през последните четиредесет години) и милиони читатели по света. Книгата е филмирана в Германия през 2008 година.
  Следващият ѝ роман, Husband and Wife (2000) също печели завиден международен успех. Във Франция е номиниран за престижната награда Prix Femina Etranger и е включен в списъка на FNAC като една от 200-те най-добри книги на десетилетието, а в Германия е продаден в над 800 000 екземпляра. Под формата на вътрешен монолог романът проследява крушението на една семейна двойка и поставя въпроса за тиранията на любовта и смисъла на саможертвата.
  На 29 януари 2004 г., връщайки се пеша у дома, след като е завела децата си на детска градина, Цруя Шалев е тежко ранена при самаубийствен атентат, взел единадесет жертви. Травмата от инцидента спира за няколко месеца работата ѝ над романа Thera (2005). Творбата описва страданието на жена, решила да напусне съпруга си, когото вече не обича, и опитите ѝ да намери мимолетно щастие, разпъната между съмнение, страх и вина.
  Романът ѝ The Remains of Love (2011) – последният засега – печели френската награда Prix Femina Etranger за чуждестранна творба (2014) и е номиниран за Prix Medicis (2014).
  Цруя Шалев (צרויה שלו) е носител на Златната и Платинената награда на израелските книгоиздатели, на немските Corine Prize (2001) и Welt-Literature Prize (2012), на френските Amphi Award (2003) и Wizo Prize (2007), на италианската награда „Рим-Йерусалим“ (2014) и на ACUM Prize (двукратно, през 1997 и 2005).

  Софийската премиера на „Любовен живот” е на 11.11.2015 г. (сряда), в 19:00, Зала „Мати Ди“ в („малкото“) НДК.