Цветелина Георгиева: Tu cuerpo

Публикувано от на ноември 13, 2015 в 10:43 pm.

   Неделя сутрин. Сок от грейпфрут на масата, недопушена цигара от вчера и парче лепенка с ивица кръв по нея от порязаното. Полуотворена врата на терасата. Тениска на дивана, обърната наопаки. Забравен гребен върху нощното шкафче. Полуреалности.
   Носиш призраци в себе си. Направен си от плът и спомени. Изтръгнати звуци. Разкъсващи се мускули. Не искаш да се появява вече никога. Дъхът ѝ е отровен. Понякога нощем я сънуваш, гониш я, усещаш връхчетата на пръстите ѝ по кожата си. Знаеш че стои притихнала отвън и чака. Вратата се плъзга и ти става студено. Не можеш да ѝ кажеш да остане. Никога не би ѝ казал да остане. Реки, киселинни дъждове, аквамарин, гъделичкане между пръстите на краката и „мразя те със силата на хиляди слънца” от оня филм, дето го гледахте заедно. Няма време, казваш. Be creative! Няма време да ти говори на „Вие“, да се усмихва загадъчно, да рови нервно в чантата си, да забива поглед в замята сякаш търси щъкащи по пода пингвини. Земята се върти и вече ужасно закъснява. Няма време! Няма време да бъде срамежлива, изчакваща, сексапилно замаяна.
   Душ за събуждане. Дъх на май. Перде, раздвижено от вятъра и хладно течение по босите ти крака. Отминали разговори. Думи, които се спускат по вените, циркулират из тялото, затоплят, карат сърцето да тупти по-бързо. Гладки повърхности. Смях. Нарисувани лотоси. Ваза. Тежки глътки кислород и погледи към външната врата. Направен си от невъзможни неща, които са останали невъзможни. Милиметри кожа. Многоточия. От карамелизирана тъга.
  Помниш ли?
  Неделя. Обед. Сухо. Не е валяло хилядолетия. Гърлото ти е в пламъци. Мозъкът е в пламъци. Повръщаш метеорити. Бам, бам, бам. Кратери и душа като швейцарско сирене. Сблъсъци на хиляди молекули. Гроздове вулканична прах. Някой разрязва очните ти ябълки на резенчета за да им покаже какво е да си цял.
  Тръгваш си докато прави чай за двама. Всички облаци на света прииждат, за да ти направят сянка. Наоколо се разхождат хора с прозрачни души, които не знаят какво е дъжд, защото не са живели достатъчно. Спираш да говориш наум с нея. Не се чудиш ебава ли се с тебе, защото ти е ясно. Не се е случило. Въобразил си си. Искаш гледка към океана, Tequila Sunrise и разговори без значение. Направен си от невъзможности. Аритмии. Разтапяща се морска пяна. От мед и гренадин.
  Започва да вали. Шофьорът на таксито пуска чистачките и радиото. Капките се стичат и потъват надолу все едно някой ги пие. На ръба на стъклото се обръщат и те поглеждат. Големи, прозрачни, мълчаливи. Установяваш, че си жаден. Съсредоточаваш се върху очите на шофьора в огледалото за обратно виждане. Колко ли пъти на ден му се налага да гледа назад?
  Опитваш да чуеш въпроса.
  – Накъде?
  И на теб ти се иска да знаеш. Даваш адрес. След това мълчите. Капките също мълчат. Шофьорите са практични. Не задават въпроси на живот и смърт. Сигурно имат хиляди пътища пред себе си. Един куп начини да стигнат от точка А до точка Б. Може да отидете дори до Северния полюс. Затова хората си говорят с таксиметровите шофьори. Защото могат да те закарат навсякъде. Унасяш се. Strawberry Fields Forever по радиото. Сигурен си. Nothing is real. Казано в прав текст току що.
  Неделя вечер. Гледаш през стъклото и всичко изглежда размазано. Празен си. Кух и лек като сладоледена фунийка. Пристигате. Плащаш и слизаш. Винаги плащаме. Такива са правилата за стигане до Изумрудения град. Навън е мокро и тихо. Снегът не е спирал да вали от рожденния ден на планетата. Какво отличава Северния полюс от всяко друго място по земята?
  Пълниш се с ледени кристалчета. После се изплакваш и отново се пълниш. Поемаш ръката на Снежната кралица.
  – Иска ми се да знам дали заслужаваш човек да тича заради теб на края на света?* – пита тя в облаче ледена пара.
  После те целува.
  Ухилваш се до ушите. Тя явно не знае, че тоя въпрос вече е задаван. Поглеждаш от ръба на света. Зад теб се сипят ледени висулки. Няма никой. Само музика за лека нощ. Вдигаш се полека. Растеш. Всяка снежинка надгражда и нищо не може да разтърси направените ти от черен пипер очи. Можеш да си измислиш, начертаеш, да си въобразиш всички отговори на света. Защото си направен от Strawberry Fields. Направен си от чудеса, които е невъзможно да не ги е имало.
   Помниш ли?

____________________

* – „Снежната кралица“ (Х. К. Андерсен)


Цветелина Георгиева в „Кръстопът“ и в DICTUM.

  Публикуваме разказа по текста на първата му публикация тук. Той, редактиран, бе включен и в книгата на Цветелина Георгиева „Да се наричаш Сахара” (издадена през декември 2013 г. от „Жанет 45″)…

Коментарите са заключени.