Един кораб под хоризонта разлиства морето.
Изгладнели гларуси кръжат над солниците
и описват елипси – заслон за черната сол
и за бялата
преди есенни дъждове.
Като стeли, откъртени от небесната гробница,
две отлъчени птици падат с елегичен писък
на половин метър от терасата,
върху колите и паркинга
се раздробява на каменни срички
един мъртъв вече език,
стипчив прах обгръща Овидий,
но е прекалено късно сетивата ми да събират
изсипващите се знамения.
Късно е да ги гадаят.
Няма ме в сияйните страници от пяна,
които заливат бреговете на паралелните ни самоти,
не съм върху тази тераса, нито над покривите,
защото стигнах сърцето на мъжа
и се отдалечих от себе си,
изживях много пъти Бога
с душата на мъжа
и се прибрах във себе си.
Сега е следобеден покой,
гледам хоризонта, който не се премества с години
и чакам хвърлените в пространството думи
да се върнат при мен като ябълков цвят
или болка, за да ги погаля
и да ги пусна в себе си.
Сега ти пиша:
не търся знаци по повърхността на водите,
когато ти си в Сет, а аз във Крим,
в зоната на любовта
не е нужен език.
Но ти не четеш кирилица.
Аксиния Михайлова в „Кръстопът“.
Аксиния Михайлова в DICTUM.
Стихотворението е включено в книгата на Аксиния Михайлова „Смяна на огледалата” („Жанет 45“, март 2015 г., автор на корицата е Христо Гочев).
