Аксиния Михайлова: Уморени слънца

Публикувано от на декември 29, 2015 в 9:47 pm.


Човек не бива да яде сам, казваше баба ми,
защото кани дявола на трапезата.
Седим на една тераса, невинни
като фонтана, който снимам
с крайчето на окото:
той, зает с обяда си,
аз – заела мястото на дявола,
се опитвам безуспешно да преглътна
камъка на сбогуването, заседнал в гърлото ми.
Вятърът събира и разпилява букети с макове
в октомврийското небе, хвърля пръски
в лицата на минувачите,
но аз съм другаде и
само гукането на самотен гълъб
под съседната маса
разширява този миг
и го споява с вечността.

Наблюдавам го как обядва.
Знае всичко за камъните в гърлото ми,
все същите от години и така многобройни,
че громоленето им заглушава фонтана
и не успявам да му кажа за стъклото,
което понякога се спуска между нас.

Смисълът на прозрачните неща
невинаги е разбираем.

Обичам да го гледам, докато се бръсне за мен
пред запотеното огледало в банята
и устните му дълго събират
всички уморени слънца,
полепнали по кожата ми.

После внезапно пада вечерта,
линиите на метрото
променят цветовете си и
бързо затворилата се врата
разсича мостчето от думи,
които той крещи: никога не е имало…

Но аз обитавам друга спирка на мрака
и не знам кой е измислил стъклото.


Аксиния Михайлова





Аксиния Михайлова в „Кръстопът“.
Аксиния Михайлова в DICTUM.

  Стихотворението е включено в книгата на Аксиния Михайлова „Смяна на огледалата” („Жанет 45″, март 2015 г., автор на корицата е Христо Гочев).

1 коментар за “Аксиния Михайлова: Уморени слънца”