Аз съм на ръба на пистата и на ръба на чашата.
Зимата отпива бавно вятъра
и в мен се плисва мъжка глътка,
и в мен се плисва въздух,
омекнал от прегръдки.
Сбогувам се.
Понасям и товара на раздялата,
а оскърбеният ми дух отлита.
Остава тук сломеното ми тяло
да лъже и опитомява пустата земя.
Ръцете ми са скъсани свободни корабни въжета,
отвързали самотната ми география.
Обувките са мръсни хрътки,
отриват мокри носове във погледа.
Студено е.
Прегръщам ги, уверен в своето спокойно отчаяние.
Аз ги доведох тук и ги завързах за раздялата. Прощавайте!
Пред мен премръзналите самолети рият още тъмнина,
разсъмва се – ленивите им погледи се бият
за слънцето като за топла риба.
Ще чакат гладни още час –
тогава аз ще им оставя
приятелите си като трохи,
които дълго съм укривал.
Стихотворението е част от книгата на Иван Брегов „Няма места за сбогуване”, издадена от „Жанет 45“.