Виолета Златарева: Емили

Публикувано от на януари 31, 2016 в 12:02 am.


Къртач

6:00

   Морис се събуди в единствения възможен през последните 30 години час – 6:00. Маранята още не се беше довлачила, а той доволно изплю част от гнилите си дробове в мивката и си направи кафе.
   – Ама че дяволска работа! Млякото! Пак това мляко! Разляла го е сигурно… Емилииии! – развика се, без да срещне ответ.
  Изля кофеиновата напитка и се просна на фотьойла, драматизиращ до просълзяване. Приличаше на изпрана калъфка на нещо друго. На нещо, изгубило пълнежа си. Къщата остана безгласна за минути, докато разочарованието му съвсем се нагнети и не изду езика му:
   – Цял живот работа, работа…И това ли заслужих?! Толкова много ли искам – само кафе с мляко сутрин?! Няма кой… Нещастници! И проклетите доктори! Не къртача, безочието ми нарушава сърдечния ритъм. Тази малка неблагодарница пак се е скатала някъде…Емилииии! Ела тук, Дявол да те вземе! – отново тишина… Морис, в сутрешните си „терзания”, дори не предполагаше, че нещо не е наред. Сложи няколко паржоли във фурната и се подаде на верандата за поредната третокласна целувка с КИНГ100. Но днес изгревът беше напрегнат…

Чук

12:00

   Лятото пулсираше наоколо и тощеше дъха на пресекулки. Вятърът само облазваше жегата, сякаш – за да я натърти. При тези градуси всеки гледа да си вземе отпуска, но не и Райън. С яките ръце той по цял ден размахваше чука по-сръчно от Хефес. Особняк. Полу-глух по рождение, определено далечен на светското – този човек притежаваше нещо специално. Иначе Емили не би стояла толкова дълго с него. Срещата им бе съвсем случайна – край павилиона за хот-дог. Той я почерпи, а после цял следобед се разхождаха. Бам, бам – удряше толкова силно, че чукът изхвърча и го удари по крака. Не каза и дума. Погледна часовника – време за почивка. Обикновено обядваха заедно и затова наряза любимия ѝ колбас на тънки колелца, надипли останалото, наля вода и тежко седна на пейката пред работилницата. Съзерцава продължително пътечката, по която Ем всеки път идва, но този път яде сам..

Прах

16:00

    Ан-Мари беше камериерка в хотела на улица „Страйт“. Работата ѝ бе разнообразна, или поне така си мислеше. Откриваше очарование в това дълго да мирише възглавниците, напоени със скъп парфюм. Оправяше всичко съвестно, много съвестно и често си намираше по нещо в завивките. Вече имаше цяла колекция от по една обеца, която лепеше върху таблата на малкото си легло. И когато нощем си лягаше – харесваше си някоя и изживяваше нейната история. Пет минути. В почивните дни – десет. Защото се изтощаваше, пък и нямаше чак такова въображение. Монотонноста на задълженията си нарушаваше само когато ръбчетата на възглавниците започнат да я дразнят. В такива дни… бършеше прах. Харесваше си стая на самотен господин. Без значение дали е млад, стар или просто грозен. Всеки път правеше едно и също. Навиваше горния ръб на полата си два пъти, взимаше четката за прах и количката с препаратите, и потегляше. Винаги се спираше пред някое от огледалата в коридора. Сякаш ги използваше за шкаф, в който да остави съвестта си. На следващата крачка ставаше друга. Почукване, тънка усмивка. Някакво куртоазно изречение и смях между непознати. Движейки четката за прах поклащаше и ханша си – тан на забавен каданс. Мъжът я гледа и преглъща, до момента в който не изпусне нещо и се наведе да го вземе. Пулс на велосипедист и очи по облите ѝ форми, докато… Знакът. Завърташе лицето си през рамо и се оправдаваше с нещо като „Колко съм непохватна! Ще трябва да внимавам повече…“. Знаем, че в такива моменти думите изветряват и диктуват очите. Ръцете на г-н Хикс пулсиращо опипват и придърпват бикините ѝ към себе си. Почти винаги по един и същ начин…
   Тръгваше си с приятния и топъл гъдел, че някой я желае. Смяната се оттичаше както обикновено (освен онзи път, в който десет минути по-късно срещна г-н Игрек). Още на прага на хотела палеше цигара, а Емили чакаше и слушаше. Но не и днес…

Мисли

17:20

   В шест часа магазинът затваря! Баба Мег подскачаше с кривите си крака, за да не го „изпусне”. Не че нямаше супермаркет 200 метра по-надолу, но женицата упорито отказваше да ходи там и да гледа онези „модерни работи”. В циментената кутийка 4:3 намираше всичко, което ѝ трябваше, а то не беше много – хлебец, мляко, някоя и друга щръволинка за внуците и съседските деца.
    Магазинерът беше собственик на едва кретащия бизнес. С него можеше да говори с часове. Но не за стандартните неща, като с комшийките, а за разни чудеса като полтъргайст, НЛО и други мистичности. А когато някой познат минеше с цъкане и възмута от темите им, те го гледаха съжалително, затова че няма понятие за какво иде реч в този живот. Техните мисли прескачаха от измерение в измерение, от свят в свят и когато губеха инерция – захващаха наболелите въпроси на съвремието.
   Еми неведнъж присъстваше на смелите им дискусии, но колкото и да я подкачаха тя гледаше все така благо с лешниковите си очи.
    17:20 е. Вратата е заключена.
    „Сигурно е отишъл да се разтъпче. Ще го почакам. Така и не довърши разказа си за зона 51” – жегата се разсейваше,а минутите се разтягаха като дъвка. „Ех, да беше Емили тук…” – усмихна се, а мислите ѝ отлетяха…

Мечти

18:00

    Братята Колинс живееха вкъщи на смени. Фил се прибираше след цял ден мъкнене на греди и цимент по строежите и завари успиващия се – както винаги – Фред, на фотьойла.
    „Ставай, мечок! Да не изхвърчиш и от тази работа…” – безполезно. „Е, ще е по изпитания начин.” – Фил се покатери, седна на облегалката и избута спящия с крака. Някои неща не се променят с годините. Момчето се прекатури и падна тежко на голото дюшеме. Изръмжа сънено.
   „Искаш да умреш ли?!” – и скочи да го настигне. Но бе тромав и някъде по средата на третата секунда го домързя достатъчно, за да спре. Погледът към часовника бе последван от „Мамка му!”, нахлузи гащеризона и изхвърча през вратата. И тъкмо Фил да изпадне в задоволство от простора на жилището, Фред се върна: „Щях да забравя! Хлябът!” – взе няколко филийки от кухнята, парче салам, остави ги отвън пред вратата и отиде да очерня мечтите си с бензин.
    Пълнеше резервоарите на хората, поздравяваше ги любезно, но винаги беше някъде далеч – пътуваше някъде по света и откриваше неоткриваеми места. И когато това пътешествие продължеше твърде дълго – губеше работата си. Първо на гишето за билети в градския транспорт, после в магазина за авточасти и… по дългия списък с неуспехите…
   Смяната беше натоварена, почти безкрайна, а писък на спирачки повдигна уморения му взор.
    – Емилиииииииииииии!!!


Слънце

22:00 – 06:00

   Вечерта дохождаше поминутно и в този дълъг летен ден най-накрая пристъпиха хлад и покой. Но не и на улица „Сънсет”. Там четири неспокойни души се бяха опрели на прозорците си. Наглед нямаше нищо нередно, но всеки имаше една малка пукнатинка в сърцето си, една мъничка липса, която го държи буден.
   Ан-Мари разресваше косите си разсеяно. Погледна към синините от пръсти в огледалото вяло, съвсем вяло и открехна стъклата. Отвън се чуха викове:
   – Емилиии, Емилиии! – Старият Морис крещеше с цяло гърло. Камериерката наметна халата си и побърза да излезе, изумена че някой мисли за същото по това време.
    В работилницата малко по-надолу светеше. Райън бе забравил ключовете за вкъщи там и се върна за тях. Макар и с увреден слух, до него като тихо нашепване достигна познато име. Отиде да провери какво се случва.
   Това стори и баба Мег, която вече лежеше в празното си легло.
   Къртачът се стресна от трите силуета, задаващи се към него. Наежи се, очаквайки че идват да се оплачат от шума. Но когато уличната лампа освети лицата им, те изглеждаха бледи, любопитни и дълбоко загрижени.
   – Какво искате?..
   Тръгнаха заедно да я търсят. Срещнаха изгрева със сенки под очите и тъкмо се разотиваха да се преоблекат, когато към тях запристъпя сянка на мъж с тяло на куче в ръцете. Плахите още слънчеви лъчи следваха безжизненото полюшване на медальона с отдавна гравирано име – Емили.
    Фред мина край тях без да ги види.


Виолета Златарева

Виолета Златарева e родена на 30.10.1992 г. в град Велинград. Завършва СОУ „Свeти Кирил и Методий” в родния си град. Записва „Българска филология” в Софийския университет „Свeти Климент Охридски”. Публикувала е в множество издания, отличавана е с грамоти и награди. Описва се като: „Ужасена от живота си и преследваща смисъла му, който изчезва по-бързо и от Белия заек. Тъжно.”

Коментарите са заключени.