Можеш да я срещнеш в парка. Дебне пушачите, но не за да им иска цигари. Просто се ослушва за да чуе пощракване на запалка, която отказва да пали. Отива и предлага чисто нова, в замяна иска развалената. Ако ѝ я дадат, лицето ѝ грейва. Сигурно повечето я вземат за поредната смахната наоколо. А може и да не я забелязват, зависи как са с витамините и хранителните добавки.

   Знам за тази жена от моя приятелка журналистка, която ѝ направи в цяла страница портрет. Според публикацията става дума за столична баба с внушителна колекция от запалки. Има
и снимки на някои от запалките. Но запалването идва от непубликуваната история на старицата. Оттук нататък разказвам по суровия материал на интервюто.
    Още в първите минути на записа, отговаря че носи развалени запалки по джобовете си, да ѝ напомнят. Как докато внимава да не умре, забравя да живее.
    Трябвали ѝ години докато стигне до запалките. Подобно огънят на пещерните хора, получен с търкане на две сухи дървета, и тя дълго търкала сухотата на дните си в сухото на нощите, докато се получи искра.
   Дали било тъмно преди тази искра, няма значение. Защото единствените важни неща в живота ѝ от един момент нататък били пдп и дзс: препоръчителен дневен прием и движения, забавящи стареенето.
   Напълнила чекмеджетата си с всевъзможни прахчета: различни добавки за предполагаем недостиг от жизненоважни елементи в организма. Няколко години трупала прахчета. Задръстила живота си с прахчета и той заприличал на информационно табло: колкото по-малко променяла данните, толкова по-доволна била, защото това означавало стабилност на показателите. Стабилността я карала да се чувства щастлива или поне тогава разбирала пълното щастие като пълна кръвна картина с идеални показатели.

   Но преди да се посвети на препоръчителното и задължителното, живяла предимно за възхитителното. Даже имала гадже с прякор Възхитителния. Двамата толкова си подхождали с несресаните си дълги коси, с малкото думи, които използвали, с целувките между малките думи, че всички очаквали от тях да се оженят. Самите те си играели на женени като пътували из страната и спели като оженени. В онези години било трудно да заспиват като семейство в хотелите, затова ходели по някакви места, в които имало манастири. Престрували се на поп с попадията си, какво друго, и били толкова убедителни, че никога не им се наложило да показват документи – нито църковни, нито светски. Обяснявали, но само ако ги питат защо, че бягат понеже отказват да сътрудничат на властите. Трябвало обаче да внимават с думите: например вместо нощувка да казват, че търсят закрила и покров за през нощта; вместо да питат за храна, да помолят за насъщния. После чакали манастира да утихне и тихо се обичали в килията.
    Един ден Възхитителния изчезнал. Нямало го. Нито на постоянен адрес, нито на обичайните временни. Не идвал в университета, не бил и в нито един от манастирите, където отсядали. Тя не спирала да се пита как е изчезнал – дали защото с божиите неща не бива да се шегуваш, или понеже наужким бягали от властта, тя наистина хванала единия от тях…
   След време спряла да се пита. Дори започнала да сресва къдриците в косите си, понеже приличали на питанки. Сресвала ги докато накрая от питанките останали само точките. Остригала косата си заради тези точки. Били ѝ нужни така както в приказките изгубените деца хвърлят камъчета в гората, за да намерят пътя към вкъщи, така и тя си мислела че с тези точки, разхвърлени по главата ѝ, ще запази някаква пътечка към възхитителното. А може остригването ѝ да е било и самонаказание, например за измислената попадия, тя си знаела най-добре.
   С отрязването на въпросителните нямала повече въпроси към този свят, не търсела отговори, не се учудвала на нищо. Спряла да пуши, не танцувала , не се влюбвала. Ядяла колкото да се придвижи до утрешния ден. После дошла демокрацията и утрешния ден станал важен: от една страна можело да се случи така, че отново да види Възхитителния, от друга страна, за да се познаят, тя трябвало да изглежда както преди – млада и красива. Да не се разминат докато ходят по улиците и отдалече да се познаят. И тъй като с храна се придвижвала до утрешния ден, от този ден храната и движенията станали най-важното – пдп и дзс се превърнали в религия. Сега наистина била някаква попадия, например попадията на калмацина.

  Религиозните ритуали не ѝ тежали: прахчетата били леки. Между отделните приеми на добавките имало много разходки, плуване, достатъчно изпита вода и прясно изцедени плодове. Внима-
телно следене на теглото, кръвта, плътността на костите. Била се научила да разпознава какво ѝ липсва – витамин B комплекс, витамин C или желязо. Най-много от всичко обичала и с най-голяма лекота изпълнявала разходките, пък и нали се надявала по този начин да го срещне по улиците.
   Това били дълги разходки. Сигурно защото първо се заглеждала в дългокосите, така си го представяла – все още дългокос. Друг път дългите разходки имали неравни тротоари и стръмни участъци, понеже почти всяко лице по улиците можело да съдържа предполагаемите очи и устни на Възхитителния, а хипотетичните му ръце били навсякъде.
    И понеже наистина ги очаквала навсякъде, не познала веднага тези ръце. Възможно е и да си е въобразила после, че били неговите. Така или иначе – ръце имало. Спрели точно пред нея – едната с цигара, другата в джоб. Имате ли огънче, това попитал мъжът, на когото били ръцете. Съжалявам, отговорила, не пуша. И веднага се скарала на себе си заради този отговор: как така съжалявала, че тя се гордеела, че не пуши. Нямала време да се упреква повече, защо то непознатият се усмихнал и казал, че огънчето не е само за пушачите. Изобщо, госпожо, не бъркайте цигарите с огънчето, хубаво е да си имате огънче занапред.
    И я подминал.
   Ето от това огънче, дето го нямала, станала искрата. Блеснала за кратко, но осветила каквото ѝ трябвало по пътя. Така разбрала, че от една страна имала много и нямала нищо: имала хранителни добавки, нямала сърдечни, имала регулатори на кръвното налягане, нямала смутители. Разсъждавала защо били измислени препоръчителните дневни дози за храна, а не били измислени препоръчителните дневни дози от мили думи и топли погледи, как имало движения, забавящи стареенето и нямало движения, забавящи тъгата. Непълна и сбъркана била тази пълна кръвна картина. На пръв поглед подредена със стабилни показатели, но в подреденото нямало живот, а в живота нямало искра.
    Постепенно с въпросите, се върнали и къдриците в косите ѝ.
    Не знам дали тръгнала на танци, дали спряла да си пие витамините и другите добавки. Знам само, че преди трупала прахчета, сега запалки. И винаги носи из джобовете си няколко развалени. Да ѝ напомнят, че в тях няма огънче.

   Йорданка Белева в „Кръстопът”.
   Йорданка Белева в DICTUM .

  Разказът е включен в новата книга с проза на Йорданка Белева – „Ключове” (Издателство „Пергамент“, ноември 2015 г., автор на корицата е Иво Рафаилов, редактор е Деян Енев).

  В електронното списание за литература DICTUM – най-старият и богат публично достъпен за свободно ползване мултимедиен архив, съхраняващ думи за книги и гласове на автори и литературни наблюдатели – напомняме – можете да чуете разговор с Деян Енев за „Ключове”.