В бедняшката ти шапка, Тин Уевич,
падаха звезди.
Йосип Ости
Не се продава поезията,
защото не се купува.
Поетите са като деца,
които напролет държат
зелени джанки в шепите си
и от време на време подвикват:
„Сливи за смет”.
С тези гърбици от стари вестници
и смачкани пластмасови бутилки,
с всички вехтории от мазета и тавани,
дето им ги хвърлят пред краката като милостиня,
те, поетите-деца, са тъжна гледка.
Или смешна всъщност, ако щете.
Даже и самите те го знаят.
Нещо повече, така са го повярвали,
че едва ли вече могат да си спомнят
точно как завършвала е приказката.
А завършва, точно както почва
(казано по малко по-различен начин):
онзи, който няма нищо,
има всичко.
Людмила Миндова в „Кръстопът”.
Людмила Миндова в DICTUM.
Стихотворението е включено в новата книга на Людмила Миндова – „Животът без музика”, която се очаква скоро да бъде издадена от „Жанет 45″…
март 10th, 2016 at 16:47
Поетическият мираж най-често няма нищо общо с истината. Особено в този случай. Напротив, традицията на българските поети е такава, че непродаващите се и непревиващите гръбнак са изключения. Навалицата от произнасящи репликата „Др. Живков даже вие не можете да ми забраните да ви обичам“ е масово употребима и до ден днешен. Хубаво е мисията на поезията да е мисия на изследовател, а не на халюцинатор.