С трясък

      Все по-често изпускам неща от ръцете си.
      Тази сутрин счупих любимата чаша за кафе на жена ми, която ѝ беше подарена от майка ѝ, защото някога нейната майка я получила като подарък за спомен от едно незабравимо пътуване във Виена от мъжа си, но тогава чашите били две и те всяка сутрин пиели запарка от леблебия и какао в тях, но когато бащата на майката на жена ми починал внезапно, неговата чаша изчезнала също така внезапно и навярно духът му се беше преселил в чашата на жена му, защото тя я пазела повече от очите си, убийствено зелени на цвят, предавани от поколение на поколение (заедно с безценната чаша), същите тези очи, с които жена ми сега ме гледаше, убийствено.
      Искам да я погаля, да ѝ прошепна искреност, но вече осма година събирам погледа ѝ от пода, подреждам го, лепя го, още като малък плезех езика си навън, когато се напрягах и старателно съшивах скъсаните си представи, изплезил съм го и сега, изплезил съм го откакто се помня, пресъхна горкият, деформира се, атрофира, забрави местоположението си и не се прибра в устата на топло, тихо, тъмно, сигурно и влажно, и виси, обесен върху желанието ми да залепя парченцата, но тя така и не вдига убийствено зелените си очи, нали ви казах – все по-често изпускам нещата от ръцете си.

С тих полъх

      Когато баба, мир на праха ѝ, каза, че има перде в окото, се смях много дълго и невъзпитано.
      Аз отдавна обичам пердета. Помня затаения си утринен дъх, който оставяше мътни, запотени следи по стъклото на прозореца, когато чаках съседката отсреща да протегне високо ръцете си, да разтвори тежките червени завеси на дома си, а леките ръкави на нощницата ѝ да се плъзнат бавно, много бавно и меко по любопитния мъх на кожата ѝ, докато гърдите ѝ, едва разсънени, ми кимваха усмихнато за добро утро. Помня всяка гънка на тези завеси, всяко петънце, защото няколко години по-късно се наложи да прекарам притаен зад тях – немърдащ, недишащ, несъществуващ – цяла една удължена обедна почивка на мъжа на съседката, който изкупуваше някоя непризната своя вина с цветя по никое време и идиотски обяснения в любов, придружени с настойчиви реални плътски проявления на същата тази любов, съвсем по никое време.
      Когато жена ми разбра за близостта ми с пердето на съседката, единственият начин да я задържа до себе си, беше да я изпратя далеч от мен.
      Представях си я в същия онзи парижки апартамент, в който някога така убедително изигра ролята на прелъстителка, че ми се прииска да любя и тежката златисто-пурпурна завеса, зад която се беше скрила и иззад която хвърляше едно след друго първо чантата, ръкавиците, шала, сакото, полата – подарени от сестра ѝ за сватбата ни – ризата, чорапите, бельото, докато накрая остана само по обувки и поглед, нейният убийствен зелен поглед, до съвършенство хармонизиращ с пурпура и златистото на завесата.
      Аз отдавна обичам пердета, надниквам зад тях, придърпвам краищата им, понякога увивам нечестните си мисли в тях, друг път ги намятам върху очите на нахлуващата светлина, защото ако я видя, ще я обикна, а ако обикна светлината, ще трябва да се разделим, но как да се разделя с пердетата си, всички онези пердета, провесили се в дълбокото ми, и заради които още изгарям от срам, защото, когато баба, мир на праха ѝ, каза, че има перде в окото, се смях много дълго и невъзпитано.

Левена Филчева в „Кръстопът“
Левена Филчева в DICTUM