Дванайсет часът.
По протежение на улиците,
поддържани в синтез подлунен,
шептящи лунни заклинания,
се стапя подът на паметта
с ясните ѝ отношения,
разграничения и уточнения.
Всяка улична лампа, която отминавам,
бие – фаталистичен тъпан.
И през пространствата на мрака
среднощният час раздрусва паметта
както луд раздрусва мъртво мушкато.

Един и половина.
Уличната лампа задърдори,
уличната лампа промърмори,
уличната лампа каза: „Погледни тази жена,
която се двоуми срещу теб в светлината на вратата,
открехната като захилване.
Виждаш крайчеца на роклята,
прокъсан и оцапан с пясък,
и виждаш как ъгълчето на окото ѝ
се свива като крива карфица“.

Паметта подхвърля високо и сухо
една сюрия изкривени вещи;
изкривен клон на плажа,
оглозган и полиран
сякаш светът е издал
тайната на своя скелет,
твърд и бял.
Счупена пружина във фабричен двор,
ръжда, която прилепва към формата, изоставена от силата,
яка, извита и готова да щракне.

Два и половина.
Уличната лампа каза:
„Забележи котката, която се сплесква в канала,
проплъзва език
и поглъща късче гранясало масло“.
Така ръката на детето механично
се плъзна и прибра в джоба му играчка, бягаща по кея,
а аз не виждах нищо в очите на детето.
Виждал съм очи по улиците,
които се опитват да надникнат през осветените кепенци,
и рак един следобед във вир,
стар рак с полипи по гърба,
сграбчи края на пръчката, която му подадох.

Три и половина.
Лампата задърдори,
лампата промърмори в мрака,
лампата изломоти:
„Погледни луната,
La lune ne garde aucune rancune*,
Tя намигва вяло,
усмихва се по ъглите.
Приглажда косите на тревата.
Луната е изгубила паметта си.
Размита вариола е напукала лицето ѝ,
ръката ѝ мачка хартиена роза
с мирис на одеколон и прах.
Тя е сама
със стари среднощни ухания,
които преминават през съзнанието?“.
Идва някакво възпоменание
за безслънчево сухо мушкато
и прах в цепнатините,
миризма на кестени по улиците
и женски миризми в затъмнени стаи,
и цигари в коридорите,
и миризмите на коктейли в барове.

Лампата каза:
„Часът е четири,
ето го номерът на вратата.
Памет!
Имаш ключ,
малката лампа хвърля кръгче на стъпалата.
Качвай се.
Леглото е разгърнато, четката за зъби виси на стената.
Остави обувките си пред вратата,
за живота се подготвяй тази нощ.

Последното завъртане на нож.

Превод: Владимир Левчев

   Публикацията е по „Т. С. Елиът (избрани стихотворения)“ („Жанет 45“, февруари 2016 г., в превод на Владимир Левчев под редакцията на Миглена Николчина, оформлението е на Люба Халева).

* – „Луната не се сърди за нищо“ (La lune ne garde aucune rancune): цитат от стихотворение на френския поет символист Жюл Лафарг.