***
      Правех си модели от няколко събрани заедно нишки. Дразнеше ме, че покривката на масата не беше едноцветна и поради това моите модели не изпъкваха добре. Харесваха ми етикетите, които се отлепват лесно. Накъсвах ги на дребни парченца, приготвях ги и после търсех нишки по килима. Каквито и да са. От нишките правех малки топчици и когато бяха достатъчно, започвах да ги комбинирам с хартийките от масата. Подреждах дребните боклучета във възможно най-правите и близко разположени успоредни редове, но никога в кръгове. Работех със страх, че отново можеш да ме хванеш. Затова бързах. Ти тъкмо влезе. Погледна моите редове. Аз стоях кротко на стола. Вече не работех. Знаех, че съм те ядосала.
      – Ядосваш се, когато си играя така, нали?
      Взе в шепата си нишките и ги изхвърли на боклука. Хвана ме за ръка и ме отведе да си легна.
      Не съм искала да те ядосам. Много държа на теб. Защо не разговаряше с мен? Дали говориш с другите? къде отиваш сутрин, а понякога следобед? Срещаш ли се с хора? Говориш ли с тях? Чувствах, че мълчанието ми нараства и изпълва стаята. Вратата беше заключена. Теб те нямаше никъде. Свечеряваше се. Върнах се в стаята и запалих лампата.

***
      Мястото на тишината беше на стената. Беше изкопала там сложни галерии, докато избие пукнатина в нашата къща. Усмивката ѝ имаше формата на пукнатината.

***
      Днес отново се ядосах. Когато се ядосвам, спирам да говоря. Отидох, както обикновено, в спалнята и се изтегнах в голямото легло. Хладно е във високата и обширна стая. Между полуразтворените кепенци проникват ивици светлина. Навеждам се над ръба на леглото и прокарвам показалец по пода. Остава ивица. „Красива е“ – си казвам. Ще му разкажа за нея. Да, ама няма – току-що му се ядосах.
      От известно време не мога да заспивам нощем, ако не долепя корема си до студената табла на леглото. Измъквам се изпод юргана, смъквам малко ластичната талия на панталоните, хващам се с пръсти за хлъзгавата дъска и се придърпвам към нея, докато лъщящото дърво докосне корема ми. Мястото бързо се затопля и аз търся с утробата си още недокосната, студена частица. Така преминавам през цялата табла на леглото, докато не усетя как сърцето бие в корема ми.
      Бих му казала всичко това, а навън трябва да е много топло, ивиците, изрисувани в прахта на пода, се изкачиха на стената и вече не искат да слязат.

***
      Езикът ми рисува влажен мрак по стената. Той не прилича на мрака зад къщата, когато ме изпратят за орехи. Това е мрак, който изсъхва бързо. Никой не знае за него, Скрит е зад таблата на леглото дотам, докъдето достигам с език.
      Докато рисувам, сърцето стои на върха на тялото. Нещо горещо се изкачва нагоре.

Превод от румънски: Лора Ненковска

* – Първа публикация на превода от стихосбирката на Гречану „Госпожица Квази“ – сп. „Литературни Балкани“, бр. 15, година VI, октомври 2008.

      Адела Гречану дебютира през 2001 година (Adela Greceanu, Domnişoara Cvasi, Editura Vinea, Bucureşti). Има издадени две стихосбирки, приключила е работата над първия си роман.
      Нейните стихове обикновено биват разчитани като предизвикателство към навиците на стандартните литературни форми.

Адела Гречану в „Кръстопът“.
Адела Гречану в DICTUM.