Анита Велева: Влез

Публикувано от на май 21, 2016 в 5:11 pm.

  Влез по-навътре, аз не боравя със съвестта ти. Връщам те в първия ти спомен. Сред шишарките и попадалите иглички. Там си щастлив, а вените ти са тънки и нежни, готови да започнат да обичат, да придобиват самозащитна плътност при всяко мое преминаване. От идеалите се слиза рано. Ще отнеса счупванията ти с листопада. Нося удавеното ти аз към брега, шептя му, отглеждам го в малка бяла стая, пристроена към дома ни. Когато оставам сама, те призовавам спомен по спомен. Троха по троха пристъпваш като чайка. А после те захранвам със захаросан хляб и вино. И моето себе си се оттегля, за да бъдеш ти. Срещата е невъзможна, а светлината много ярка. Преглъщам първите лъчи – монологичното ми чувство, че живея, не е за мен. Цялата съм водна лилия, зачената в смисъла на някой друг. Разтварям се под щорите ти в тъмното и чакам притаена да посегнеш към мен, както посягаш към вестника си. Макар и да не нося новини, а странни настроения, с които трябва да се справяш. Кръстословици, в които нагазваш до кръста. Преди да отдадеш сърцето си, трябва да се изтласкаш още веднъж, за да отидеш на работа.
   А днес ще похарча заплатата ти. Ще си купя слънчеви очила и ще отида на планетариум. Оставям гравитацията си на прага. Вътре е студено. Пускат планетите да се въртят в тъмното. Те са празни. А аз питам дали мога да засадя цветя. Мълчат като монаси. Подстригват косите ми. Главата ми заприличва на голяма бяла планета с изпъкнали сини нерви. В тях съм консервирала своята любов. По тях минават мотрисите на мислите, които не споделям. Там са мръсните води на Рейн, в които отразявам лицето ти. Разбирам, че вината е моя. Престанах да обичам и съм тук, за да понеса цялото си наказание. Нептун, Сатурн и аз. Въртим се около ветровитите си оси. Раздаваме си нежност. Става ми по-болезнено, отколкото предполагах. Покаянието е невъзможно начинание за мен. Отивам на църква. Ще даря част от заплатата ти.
  Когато влизам, литургията вече е започнала, а свещеникът държи в молитвеника кичур от косата ми. Гледам скулптура на Богородица. Ще мога ли да родя дете, да изтрия челото му, да насърча песента му. Започвам да валя, на капки, а после на струи. Затръшвам вратата на катедралата.
  Проследявам едно дете. То лови рибки с пръчка в локвите. Прегръщам го в гръб, а то се сепва. Очите му приличат на разлистени тръстики. Уплахът расте, но знам, че ще го следвам като голяма слънчева сянка до края на дните му. Аз съм дъждът, който рисува заек върху страховете.
  Ще отида на фризьор, както правят слабите, когато са разстроени. Меката престилка, която стяга около шията ми и лицето в огледалото, което постепенно изчезва. Сбогувам се.
  Когато се връщам за вечеря, ти одобряваш всичко, което съм направила. А после дълго мълчиш в ъгъла, от който започва безкраят на твоята самота.


Анита Велева  Анита Христова Велева е родена на 22.06.1991 в град Плевен. През 2010 г. завършва средното си образование в Гимназия с преподаване на чужди езици в родния си град, с профил „Немски и английски език“. Следва „Право“ във ВТУ „Св. Кирил и Методий”.
  Отличавана е в множество литературни конкурси, сред които: първа награда в конкурса „Ерато” 2009, гр. София , наградата за млад автор в конкурса „В полите на Витоша” през 2010 г., специална награда за разказ в Международния конкурс „Изкуство против дрогата” 2015, г., награда на Българския Хелзинкски комитет за правозащитно есе (2013 г.), първа награда за есе в конкурса „Море” 2016 , гр. Бургас.

Анита Велева в „Кръстопът”.

2 коментара за “Анита Велева: Влез”