За вечността на розовия мрамор ръката ти
е вероятно тъмна,
неволна реплика на друга отпреди години.
Извивките са сходни, топлината,
но повея на мисълта при допира – различен.
Под облачните куполи обичаш тихо,
памук от мрамор пада върху раните,
тук жълтозалезните цветове са избуяли
и ангели, заквасени от нас,
с корем опират теб, със гръб – небето.
Ти знаеш – утре вън ще си,
ще ходиш под директните лъчи на слънцето,
ти знаеш – няма да избягаш от това, което те преследва.
Познаваш тази ангелска притихналост,
пронизана от пътища.
И пак да дишаш тук спокойно можеш,
преливаш в жълтозалезните цветове,
и пътят е задрямал.
