Тук страниците на морето са отворена книга
с приказки, забравена от някое дете на плажа,
а точно преди залеза гледам към ръба на хоризонта,
който чайките прерязват с острите си криле и
бялата луна бавно се надига със своя бледосив ореол
и звездите, като светулки, изпъстрят тъмната гора
на небето, което още веднъж навява спомени за
недостижимост и вечност.
Стоя като камък, нищо друго не помръдва,
само студеното море се надипля като галванизирана
ламарина, черните юмруци на облаците се събират
над тази хемисфера, където моят живот изтича
като ручей в световния океан и аз откривам внезапно,
че детството ми вече си е отишло, лодките са отплавали,
и животът ми, още е рано за последни думи,
вече е врата от плът, отваряща се все повече, той е
нож, забит в червата на часовете, той е последната
страница на наизустената „Илиада”.
Изведнъж вятърът избухва като ругатня, разклащайки
короните на импозантните дървета, пръсвайки песъчинки
като ноти по петолинието на плажа, сладка музика
зазвучава в ушите ми, нечута от никой друг, бавна
и вечна, на това място, където нищо не се променя,
само времето се сменя с друго време, а тишината абсорбира
всички излишни звуци.
Изгревът се появява с прецизността на ранобуден хирург,
разрязващ плътта, първо на водата, после на земята, слънцето
подпалва околността с ярката си четка на импресионист,
на който му е останал само жълтия цвят и светът пак
вдишва с престарелите си дробове.
Бъдещето е панацея за всичко предразположено към
повторение, животът пак започва развитието си
от прага на света, където човеците отново се появят
със странните си лица и скалъпените си монолози,
подготвящи си за пореден път да прецакат всичко.
