Анита Велева: Призванието

Публикувано от на юли 8, 2016 в 6:28 am.

                                                         На доц. Ю.Р.

   Като комплект сребърни прибори, които си наследил, но не използваш никога, защото си сам, сам. Като капки вода, с които той приготвя физиологичен разтвор. А после дълго мие ръцете си от кръвта. Погледът му е смирен, а очите присвити от умора, отпускат своята умисленост по цялото лице – река, която се стреми да обиколи света. Застава над челото на болния, като кошута над своето малко, докосва го, сякаш го облизва. Това е своеобразната благословия на лекаря. Но този човек целува жертвата и прибира болестта й в дървото на познанието. Взира се някъде в пръстта, от която природата ни създава, а после се спира върху ножиците и лепилото, с които извършва нежно повторение.
  Аортата ми хвърля ивица между гърдите – надолу, през стомаха – от която мозъкът ми почервенява. Ще нося тази по-тъмна, втвърдена кръв, като вход към гроб, в който живея наполовина. Но никога няма да бъда в безпощадната ситуация на любовта, когато всички лампи светват в 7 и 30. Мълчи и тъмната ивица на онази моя кръв се навива като змия по бодлите на гърба му. Той изхвърчава от стаята. Да, тя е екваторът на моето аз. Никой не знае, колко стремително северът и югът се събират, когато той е наоколо. И нищо в поведението ми, освен леката бледост и забавените отговори, не ме издава. Всички мои нощи са бели, обгарят очите, а с отслабено зрение не се нуждая от никого.
   Един дърводелец дялка съзнанието ми като пръчка от бряст, за да изчисти епидермиса на спомена, цялата реагираща слабост от дните ми. От очите ми тръгват сълзи като есенни змии. Преди да проговоря, трябва да забия изсеченото оръжие в чувството си.
    Всяка нощ прониквам в мислите му. Разплитам нервите конец по конец. Имам инструменти в различни размери. И може би имам само това. А после с мека четка ги изчиствам. Аз съм най-дълбоката точка на съня му. Тромава и прохладна нежност като пряспа на пианото. Там свалям бялата си забрадка и музиката пука капилярите ми, сече вените, нуждая се от тампон с който да притисна този изгрев. Свиря пръстите му и спирам пред живците, пред първата възможност да го направя напълно беззащитен.
    Сърцето ми остава в една малка дупка в озона на спалнята и той не разбира защо винаги се буди тъжен. Тръгва умислен на работа, а аз след него. Влизам в синхрона на негова сянка. Пред болницат ме поздравява с онова внушение, приличащо на побратимяване. Но този път тежи повече. Онази нелогична, немислима обич, чийто приемник ненадейно е станал, се усеща. Изкачваме се бавно, а ми се иска да избързам. Той знае всичко и онази застинала кръв омеква, свисти в стотици градуси, придвижва кръвообращението ми в световете. В стръмното движение на влака ѝ, зная ,че умирам, катастрофирам в първата паяжина и се измъквам от дългата композиция на сълзата.
   Влизам в операционната. Поглежда ме разсеяно и потапя бавно въпроса си. Аз изпъвам гумените ръкавици и ставам ръкоположена сянка в сана на най-святата любов. Той трепва пред онова, което искам, а след това се озарява, сякаш анестезията тръгва по неговите вени. Сега, когато оперираме, сме напълно единени. Вижда цялото ми юношество, нахлува, за да развие способността ми да се радвам. Онова неизразимо доверие започва. Докосваме се през масата, на която лежат острите гърбове на стрелките. Векът помежду ни е тромав и отчаян, цъка с език, отмества части от паметта ни, за да можем да се срещнем. Някакъв съкровен, бял ад, който всеки е носил зад сърцето си. Сега усеща, колко много сраствания е направил в своето, за да може да гледа хората в очите, да спира всяка рапсодия на чувствата по средата и да пуши като всички мъже. Да спи отвит, без да сънува. Ритмично и вглъбено шие гърлото на пациента и с тона на предишния разпоредител казва, че не съм необходима вече. Цялата кръв по престилката ми сякаш е излязла от самата мен. Излизам замаяна. Банките с обезболяващи в преддверието лъсват като измити жаби. Скривам една под престилката си. Всяка сутрин ще разтварям капка в кафето. Ще я приемам със съня си.
   А в 8 отново ще мия инструментите, ще давам рамки на очите му, ще паля лек огън под слепоочието, когато зимата на старостта се приближи. Аз съм леха на любовта под аортата му. Там ме полива в гръб като малка катерица и знам,че очите му стават обли, лешникови и обичащи. Напускам стаята за съвещания и влиза светлина.



Анита Велева  








Анита Велева в „Кръстопът”.

1 коментар за “Анита Велева: Призванието”

  • 1
    константин еленков каза:

    МНОГО странно(с отскоци, труднопроследими и още по-трудно обясними…проза от модерен тип, с много живот, с чиста естет.енергия, цветна, образна и чувствена…подсеща и за Ален Роб Грийе, и за Натали Сарот… („измити жаби“ е едно  възможно заглавие )