(есе от книгата на Людмила Миндова „Другата Итака. За дома на литературата“. ИК „Изток-Запад“, София, 2016 г.)
В къщите, защитени със закон,
никой не живее.*
Никола Маджиров
Работата на поетиките и литературната критика е да установяват правила. Работата на литературата е да ги нарушава. В историята на световната литература трудно се намират примери на произведения и автори, приети безрезервно от читатели и критика по времето на появата си. Някои особено талантливи имат късмета да разбунват духовете и десетилетия, че и векове след появата си, предизвиквайки колкото възторзи, толкова и неодобрения. Какво толкова се възлага на книгата изобщо, какво се очаква от нея, че се стига дотам книги да бъдат забранявани, а авторите им нерядко и не само символично изгаряни заедно с тях? „Опасна ли е книгата?” – пита първото есе от тази книга и оставя този въпрос да отеква през всичките ѝ страници.
Новата книга предизвиква изненада и тревога с появата си. Прави го, защото винаги внася промяна в уж познатия език, в уж стабилните ни представи за литературата. Но литературата е жив парадокс и, ако перифразираме цитираните стихове на Никола Маджиров, в името на съществуването си тя няма друг изход, освен да нарушава закона, та дори и този, който сама създава. Поетиките и литературната критика се пишат постфактум, те установяват и извличат от появилите се художествени текстове вътрешните им „морфологични закони”, а всяко следващо произведение неизбежно се измерва по вече остарял аршин. Литературният род, жанрът, изказът са някои от най-постоянните и непостоянни „граници” в литературата. За тях има и няма консенсус. Домът на литературата е винаги в процес на пресътворение. Всяко следващо поколение има своите разбирания за това как да го съхрани и остави обитаем и затова не е изненада, че като по-консервативен пазител на дома критиката нерядко се оказва неподготвена тъкмо за онези произведения, които в последствие ще се възприемат като литературен модел.
„Истината е, че стиховете му не са писани на общия език… няма поетическа техника. Повечето от стиховете му са прозаични. Привидната му философия е плитка и банална. Най-важното е обаче, че иска да прави поезия от телесните си недостатъци и извратена чувственост. Възхищението на определени хора от тази поезия е само мода, която бърже ще премине.” Това са думи на Илияс Вутиеридис за „лошия поет” Константинос Кавафис, написани през 1933 г., а на български представени във великолепната книга на Марин Жечев, посветена на гръцката поезия между двете световни войни [Жечев 1983: 132]. Жечев неслучайно посвещава специално място в книгата си на творчеството на един от най-неконвенционалните гръцки модерни поети, на световния александриец, вдъхновил толкова много от световните поети на ХХ век. Неслучайно и студията му върху творчеството на Кавафис акцентира именно върху „естетическите уроци” на тази поезия.
Кавафис действително извършва невероятен обрат в гръцкото естетическо съзнание и макар това да всява смут у критици като Вутиеридис, стихотворенията му – всички писани бавно и с огромно внимание, изискващо понякога години концентрация върху една дума или стих – имат още по времето на появата си впечатляващо много по-читатели. Сред тях е и Никос Казандзакис, който от своя страна пише следното: „Ето пред мен един човек съвършен, който извършва подвига на изкуството с гордост и мълчание, водач йеремит, и подчинява странностите, славолюбието и сладострастието си на строгия ритъм на една епикурейска аскетика… Гледам и се радвам колко мъжествена е тази душа, която поздравява бавно, патетично, без сила и без отчаяние Александрия, която губи.” [Жечев 1983: 135, 136].
Модерната литература навсякъде се среща с подобни крайни реакции, което е провокирано и от собствените ѝ естетически нагласи и прояви. Особено красноречиво в контекста на полуострова това е уловено от Лилия Кирова: „За тази епоха са особено важни плурализмът и полиморфизмът. Откроявайки разноликите художествени и философски търсения, водещи до големия духовно-естетически прелом, до немалкото типологични сходства с другите европейски култури, трябва да помним, че модернизмът се характеризира преди всичко като процес на неограничено отрицание. Най-същественият принцип, ръководещ изкуството и литературата, е самата промяна” [Кирова 1999: 59]. Литературните полемики са нещо, без което епохата е трудно мислима и тези полемики са с много по-голяма острота, отколкото онази, позната на предходните времена. Изключително насочен към промяната, модернизмът същевременно обаче е дързък именно в собствената си интерпретация на традицията. Точно този нов прочит е онова, което смущава. Посягането към символите, към мита, към „литературния пантеон”, чието съживяване за една по-консервативно настроена аудитория е равнозначно на кощунство.
Един от най-емблематичните примери за възприемането на новопоявило се произведение като скандал е „Одисей” на Джеймс Джойс – роман, писан в продължение на седем години до 1921 г. и забранен за период от около десет години във Великобритания и САЩ заради обвинения в сквернословие и порнография. Романът за странстващия човек излиза най-напред в странство – публикуван е през 1922 г. в Париж. В англоезична страна ще се появи едва единайсет години по-късно след бурни полемики, съдебни процеси и изгаряне! На фона на ожесточената критика Т. С. Елиът ще напише за романа следното: „Твърдя, че тази книга е най-забележителният израз на нашето време; това е книга, на която всички ние сме задължени и от която никой от нас не може да избяга… Следващото поколение само носи отговорност за собствената си душа, геният отговаря единствено за равните му, а не за кюпа от необразовани и неграмотни самодоволни глупаци.” [Елиът 1975: 75].
Впечатляващо е, че по същото време, когато Джойс пише романа си, в южнославянски контекст ще се появи едно произведение, също обърнато към омировия епос и също срещащо своята остра отрицателна критика. По-късно, вече след Втората световна война, авторът на това произведение ще преживее буквално одисеевската орис на изгнанието, за да превърне преселението в най-трайния знак на своята поетика. Милош Църнянски, разбира се! Авторът на романа „Преселения”, който в емигрантския си период ще напише и своя „Роман за Лондон”. Църнянски обаче предизвиква острите реакции на критиката още със самия си дебют, когато през 1919 г. публикува поетичната книга „Лириката на Итака”. Шокът е именно заради интерпретацията на този универсален изгнанически мит в контекста на националната митология и това напрежение при срещата на текста с читателя е изразено много добре от Ина Христова: „лирическият сборник „Лириката на Итака” скандализира белградската публика с откритото отрицание на националните култове – на култа към миналото, към юначеството и на косовския Видовден… Патосът на отрицанието е насочен срещу мистификацията на миналото и на националната памет, срещу „помпозната”, декоративно-митична поетизация на историята и илюзиите за величие, подхранвани от сръбската патриотична лирика.” [Христова 2004: 97]. Четирийсет години след дебюта си Църнянски публикува книгата в още по-неконвенционален формат, добавяйки към всяко от стихотворенията свои интерпретации и бележки. През 1959 г. новата книга се появява със заглавието „Итака и коментари” и тук именно Църнянски ще припомни и за колебанията на издателя му, три пъти отказвал се да отпечата книгата, както и за заклеймяването му от авторитетната тогава критика. Нещо, което той посреща със завиден артистичен размах.
Одисеевската тема е тема, към която Църнянски ще се завръща през целия си живот и подобно на останалите модерни изгнаници и за него ще е ясно „Итаките що значат”**, и той, подобно на Кавафис, Джойс, Никос Казандзакис***, Мирослав Кърлежа, Димчо Дебелянов, ще знае, че завръщането е напразно усилие на мисълта, но усилие ценно именно заради превръщането на тази неосъществимост в естетическа стойност. Модерният Одисей не се завръща, чужденец е пред вратата на собствения си дом като героя на Мирослав Кърлежа от неговата модернистка одисея „Завръщането на Филип Латинович” (1932) , и единственото, което му остава, е да оплаче тази своя невъзможност и болката на своята носталгия също като в едно от най-одисеевските стихотворения на Дебелянов: „О, скрити вопли на печален странник / напразно спомнил майка и родина!”
Тончо Жечев улавя със забележителна чувствителност някои от характерните черти в образа на модерния Одисей, в книгата си, чиито първи глави започват да се появяват на страниците на списание „Септември” през 1979 година. „Митът за Одисей” е книга, която след „Българският Великден или страстите български” не само затвърждава представите за Тончо Жечев като за вдъхновен и вдъхновяващ писател, но и за автор, чиято богата ерудиция и отворен към световната култура дух се дължат и на една искреност към самия себе си и към собственото си минало. „Митът за Одисей” безспорно е завръщане и за самия ѝ автор. Завръщане към детството в Дивдядово, към изгубения и целенасочено унижаван и унищожаван от партизанстващата грандомания селски свят. Точно оттук обаче, от пространството на това идилично селско детство, започва завръщането на Тончо Жечев и на читателя му към другата Итака, към онази световна цивилизация, която никога не може да бъде ограничена единствено до тук и сега, която е не-място, която е дух, която е литература. „Митът за Одисей” e книга енциклопедично богата, която остроумно среща на своите страници Одисей с неговите по-късни литературни двойници – с Дон Кихот, с Улис на Джойс, с Фаус, с Бай Ганьо.
И това произведение за изгнанието и завръщането среща своята отхвърляща критика. Въпреки че книгата е дадена за печат, тя не е издадена нито през 1979 г., нито през следващата година. Публикувана е едва през 1985 г., но и тогава не стига до книжарниците, макар ожесточените полемики, надхвърлящи многократно обема на самото произведение, на пръв поглед да са заглъхнали. Георги Карев, който през 2014 г. публикува своя студия по повод атаката срещу книгата на Тончо Жечев, находчиво формулира появата на това произведение като „камък в блатото” [Карев 2014]. „Митът за Одисей” се оказва действително сериозно предизвикателство пред една среда, за която завръщането не толкова към „селските корени“, колкото към личното минало и съвестта представлява повод за страх. Георги Карев в студията си представя и цитира някои от главните обвинения. Авторът е обвиняван от критиците си в десен уклон, в прекалена пристрастност към руската мистично-философска есеистика, в обсебеност от „мрачното Средновековие”, в отчужденост и недобронамереност към „мисленето, което най-общо наричаме научно”… Трийсетина години след тази проблематична рецепция Панчо Ачев ще публикува монография с яркото двусмислено заглавие – „Българският ум. Непрочетеният Тончо Жечев” (2015)*****. А в изследване върху българския литературен живот през 80-те години на миналия век Анчев ще напише: „Ето защо аз определям книгата на Тончо Жечев „Митът за Одисей” като главното събитие в българската мисъл и литературознание на 80-те години на ХХ век” [Анчев 2016].
Нека обаче по повод този български литературоведски скандал си позволим да отворим една скоба. Литературата винаги е била особено чувствителна към зоната на среща между думите и нещата, към процепа, в който нереалното става реално, словото – плът. И тя не само описва тези преображения, а и ги преживява – инстинктът по въплътимост ѝ е вроден. В същото време обаче на литературата й е вродена и изострената чувствителност спрямо насилието, а оттам и не по-малко мощният импулс към неприложимост, отказът на думите да се превръщат в „неща“ за практическа употреба. Не, че това не се случва – в историята на човечеството има безброй примери за превръщане на идеите в идеология и на абсолютното в абсолютизъм. Литературата обаче не би била литература, ако спести на читателя съзнанието за противоречията, които я изпълват и същевременно пораждат. Ако замълчи пред парадоксалното объркване между „изкуството на възможното“ (политиката) и „изкуството на невъзможното“, за което пише в едно свое есе Блага Димитрова. Ако не напомни, както го напомня например Тончо Жечев, че „Троя е достижима, все така недостижима е Итака“ и че човек развива своите възможности именно в стремежа си към съвършенството, но „абсолютно съвършенство има само в смъртта“ (Шлегел). Цветан Тодоров ще осмисли това несъвършенство на естеството като „гаранция за оцеляване“ и ще го види не само в литературата и литературната критика (във „Въведение във фантастичната литература), но и в човешките дейности изобщо, а оттам и в обществения договор (в „Несъвършената градина“). А колкото до българското литературознание, безспорно един от най-последователно пишещите през последните десетилетия за противоречията на литературността е Никола Георгиев, който тъкмо в тяхното открояване, в развитието на съмнението към самия себе си и в свободата на избора вижда „една от връхните точки в морала на художествената литература. Така както пренебрегването ѝ е една от връхните точки на литературоведския аморализъм“ (в „Мнения и съмнения“).
Впрочем именно заради срещата на литературата и литературознанието с морала въпросът за отношението на Никола Георгиев към въздействията и бездействията на словото, към конформизма и конюнктурността, спрямо които и тази човешка дейност се определя, към връзките ѝ с идейния контекст най-общо казано, трудно може да бъде пренебрегнат. Литературоведската процедура не е невинен акт и затова литературоведът, смята Никола Георгиев, трябва поне да се запита за мотивациите, провокиращи появата на една или друга концепция, както не по-малко и за възможните последствия. Затова и за него едно от достойнствата на добрата литературна критика е в способността ѝ да отговаря адекватно на парадоксите, изпълващи литературата, и така да я провокира и придвижва напред, а не да се стреми всячески да я поставя в границите на собствената си консервативна мисъл. Оттам и Никога Георгиев гледа с такъв скептицизъм на консервативното по своята природа обръщане към „корените, родовото, изконното, народнопсихологичното“, което той открива и в литературоведските блянове по „втората Итака“: „Малко трудно изпълнимият оксиморон „Напред към миналото“, умилението пред „утробата“, надеждата, че в края на ХХ век една европейска страна може да се превърне във втора Итака – всичко това кара човека да цъка с език и да недоумява наистина ли в литературата и литературознанието може да се роди такъв консерватизъм“ [Георгиев 1999: 30-55].
Тези критически забележки на Никола Георгиев от статията му „Литературознание и морал“ са важни като коментар към самата природа на словесното действие. Факт е, че в крайните си форми повторенията в историята придобиват характер на клише или пародия. Своите гротескови въплъщения и превъплъщения преживяват не само „Итаките“, но и златните векове, и какво ли още не. Всяка форма на държавен терор над личността започва в името на човека и в името на идеалното. Нещо повече, целта ѝ е да повтори онова, което е невъзможно да се повтори, да се сложи веднъж завинаги точката на историята. В своята антиутопия „Новият Йерусалим: готическа хроника“ (1988) сръбският писател Борислав Пекич показва едно от възможните лица на този свършек, на това „съвършенство“ – в построяването на божествения град като концлагер, в създаването на архипелаг Гулаг като Нов Йерусалим.
Тази воля за завръщане на „абсолютното“, за повторно преживяване на безвъзвратно изгубеното представлява осъзнат или неосъзнат опит за реванш над миналото. И ако Никола Георгиев недоумява от литературните и литературоведските му проявления, един анализатор на културата не може да не се запита има ли и други аналози. И има, разбира се. В българската културна среда от 80-те години на ХХ век такова завръщане към „родовото“ се открива в самата сърцевина на властващия идеологически проект. В крайна сметка и самият „възродителен процес“, осъществен от държавата и службите ѝ за сигурност срещу българските граждани от турски произход (а така и срещу всички останали), е крайна форма на това „завръщане към корените“, на едно гротесково-уродливо пренаписване на приключилото преди повече от век национално културно Възраждане. И все пак ако в българската култура от последните десетилетия на ХХ век има „Време разделно“ (макар романът на Антон Дончев да се появява през 60-те, той се превръща в културен фактор едва със своята екранизация по време на „възродителния процес“ през втората половина на 80-те), в нея същевременно има и „люти чушки“ и „барутни буквари“. Апокрифно или не, тайно или явно, литературата винаги намира начини за съпротива срещу превръщането ѝ в средство към цели, които не са ѝ присъщи.
Дори когато е белязано от волята за идеологически ред, чистота и яснота, завръщането не е еднозначно действие. Което го прави освен противоречиво, но и трудно за изпълнение. Такова е то за авторите от всички времена и – ако решим да хвърлим поглед няколко века по-назад – особено интересно е то например при бароковите, които с трескав плам на въображението се отправят на пътешествия към далечното минало и корените (и в тази епоха трудно могат да бъдат преброени човешките жертви от буквализациите на тези „далечни пътувания“), за да извлекат оттам своите лабиринтни „истории”, обитаващи границата между реалността и мита. Или пък когато, обзети от религиозен екстаз, поемат по своята лична Голгота като блудни синове, завръщащи се и към бащата, и към собствения си изгубен образ и подобие. Като карнавал на парадокса барокът преобръща нещата при смесването на митовете, препрочитайки античната култура през християнския код, та затова трябва ли да е чудно, че пътува и се завръща синът, а не бащата? Но въпросът е – нещо, което впрочем се пита и Тончо Жечев – към коя Итака се завръща Одисей, отново намерената същата ли е като напуснатата? И може ли изобщо един и същ Одисей да се завърне два пъти в една и съща Итака?
Идеята за завръщането и идеята за дома са свързани така, че човек разбира какво е за него домът му най-добре през неговата загуба. „Omnia mea mecum porto” е сентенция, която като че ли най-ясно обрисува образа на Одисей – и Омировия, но и през всички следващи векове, и разбира се, в нашето съвремие, така ярко присъствайки в литератури като югославската и постюгославската. За Йован Христич този вечен герой е „онзи пътникът и онзи без дом Одисей” [Христич 1996: 13]. В белетристиката на Данило Киш Одисей се явява в своята съвременна вариация на изгубения и вечно очакван да се завърне въпреки своята гибел баща, при това смесвайки иронично в себе си образа на скитника евреин, на пророка, на бохема, на изгнаника. В творчеството на словенския поет Томаж Шаламун одисеевската тема присъства в стихосбирката му „Бялата Итака” (1972), в която отчуждението от родното място има блестящ израз и в крайното нажежаване на поетичния изказ до границите на абсурда, в прекрачването към нов език и нова сетивност, близки до сюрреализма, но отвъд него. Точно в тази стихосбирка на Шаламун впрочем е и стихотворението „Аз съм човешка гледна точка, крава”, в която са стиховете: „аз съм аристократичен канибал, ям формата / барабаня по белите шапки на готвачите” [Шаламун 2015: 47]. Одисей няма да е Одисей, ако „не изяде формата”, ако не доведе езика до прага на нечовешкото. Защото и самият той носи в себе си нещо от особеностите на езика – странник, който „няма де глава да подслони”. Един от постюгославските автори, в чиято поетика бездомността е най-силно изразена, е Йосип Ости – авторът, който изгубвайки родина и дом, превърна тази мъчителна човешка загуба в поетически шедьовър, за да отвори вратите на своята лирическа „Къща от език” и да даде подслон на читателя [Ости 2009].
И, накрая, одисеевският дух отдавна вече не е присъщ само на мъжете. Именно в постюгославските литератури един от най-мощните изгнанически гласове е на Дубравка Угрешич. Есеистичните ѝ книги „Американски речник” (1993), „Култура на лъжата” (1996), „Четенето забранено” (2001), както и романите ѝ, сред които особено „Музеят на безусловната капитулация” (1998), довеждат мисловните траектории на странстването до дълбочини, непознати по-рано, и отразяват енциклопедично в себе си историята на дългото интелектуално, но и човешко изгнаничество. Но подобно на Марина Цветаева, чиито стихове цитира като мото към романа си „Министерство на болката” (2004), Угрешич също анализира със скептицизъм носталгията по дома, който вече не съществува. Ако Омировият Одисей има къде да се завърне, пред съвременния такъв избор не съществува. Неговата Итака вече я няма, домът му съществува единствено в миналото. Също като в стихотворението на Цветаева: „Носталгия ли?! Та нима/ не е напълно без значение/ къде напълно съм сама!/ И все едно е – отегчено/ със чанта по каква земя/ ще се завръщам от пазара/ в дом, който не е – „у дома” – / като в приют или в казарма.”****** [Цветаева 1984].
Домът на литературата е място, което не ни принадлежи. Принадлежим му ние и сме обречени да го изгубим така, както губим този живот по пътя си към другия (това, че за него не знаем нищо, не е за пренебрегване). Обречени сме като спартанците в битката за Термопилите, като троянците в защитата на родния им град. Тъкмо това чувство на обреченост обаче поражда истинската литература. Жива и съживяваща именно като защита на една предварително изгубена кауза. Като в стихотворението на Кавафис в превода на Атанас Далчев и Александър Муратов: „Чест за онез, които във живота/ се вричат Термопилите да пазят. Те никога не бягат от дълга си;/… И още по-достойни са за почит,/ когато знаят (а мнозина знаят),/ че Ефиалтис най-подир ще дойде, че персите през прохода ще минат.” В най-новата българска поезия това съзнание е изразено в лапидарно точните стихове на Марин Бодаков от стихотворението му „Обявяване на провала“: „Всички мои поезии –/ чернова на оставка от поезията”. И какво друго остава, освен поглед по следите на изгубеното…
_______________________________
* Превод: Роман Кисьов.
** Както гласят финалните думи от известното стихотворение на Кавафис „Итака“ (1911 г.) в забележителния превод на Стефан Гечев.
*** За българския читател, който познава Казандзакис предимно като белетрист от преводните издания на „Алексис Зорбас“, „Последното изкушение“, „Капитан Михалис“ и „Рапорт пред Ел Греко“, е по-малко известно, че той пише и поезия и трийсетина години след „Итака“ на Кавафис се появява неговата поема в 33 333 стиха „Одисея“ (1937 г.). Марин Жечев изразява ясно, че в митичния странник очевидно се отразява най-добре природата на съвременния човек, но сравнявайки лирическия светоглед на двамата автори, пише следно: „Пътуването на Одисей на Казандзакис е без цел и надежда, то е освобождение от всичко съществуващо. И краят на пътуването е смъртта… Каква огромна бездна дели това произведение от поучителната „Итака“ на Кавафис. Минали са едва три десетилетия, а светът коренно се е променил.“ [Жечев 1983: 294]
**** На творчеството на известния хърватски модернист, със специално внимание върху поетиката на романа „Завръщането на Филип Латинович“, е посветена монографията на Ина Христова „Мирослав Кърлежа“ (2005).
***** Темата за особеностите на националния ум вълнува Панко Анчев още от първите му книги, но от гледна точка на отношенията между ума на гения и ума на неговото обкръжение е особено впечатляваща поредицата, която започва да публикува през последните години. Именно в нея се появява монографията за Тончо Жечев, като първите две са посветени на Цветан Стоянов и Иван Хаджийски.
****** Забележително е съвпадението, че стихотворението на Марина Цветаева „Тоска по родине“ се появява по едно и също време с не по-малко известното в български контекст „Пенелопа на ХХ век“ на Елисавета Багряна. Двете стихотворения интерпретират твърде различно темата, но все пак впечатляващо е актуализирането й в ситуации със сходен облик.
Литература:
Анчев 2015: Анчев, Панко. Българският ум. Непрочетеният Тончо Жечев: Вариации върху негови теми и сюжети. София, 2015.
Анчев 2016: Анчев, Панко. Българското литературознание през 80-те години на ХХ век. В: Грозната муза. Идеи, личности и мотиви в българското литературознание от ХХ век. София, 2016 (електронна публикация на статията в сп. Литературен свят)
Бодаков 2016: Бодаков, Марин. Битката за теб. София, 2016.
Георгиев 1999: Георгиев, Никола. Мнения и съмнения. По дирите на едно литературоведско чергарство. София, 1999.
Димитрова 1989: Димитрова, Блага. Политика и поезия. В: сп. Мост, 1989, бр. 2. Цит. по.: Кьосев, Александър. Лелята от Гьотинген. София, 2005. с. 135.
Елиът 1975: Eliot, T. S. “Ulysses, Order and Myth”. In: Selected Prose of T.S. Eliot. London, 1975.
Жечев 1983: Жечев, Марин. Гръцката поезия между двете световни войни. София, 1983.
Жечев 2004: Жечев, Тончо. Митът за Одисей. София, 2004.
Кавафис 1995: Кавафис, Константинос. Итака. Подбор и предговор Стефан Гечев. София, 1995.
Карев 2014: Карев, Георги. Тончо Жечев и неговото завръщане към Итака. В: електронно списание „Либерален преглед”, 11. 02. 2014.
Кирова 1999: Кирова, Лилия. Югоизточноевропейски феномени (символизмът и критическата мисъл в литературите на балканските славяни). София, 1999.
Киш 2014: Киш, Данило. Homo poeticus. Избрани есета. Превод от сръбски: Людмила Миндова, Соня Андонова, Атанас Игов. София, 2014.
Киш 2016: Киш, Данило. Градина, пепел. Превод от сръбски: Людмила Миндова. Факел експрес. София, 2016.
Маджиров 2012: Маджиров, Никола. Преместен камък. Избрани стихотворения. Превод от македонски: Роман Кисьов. Стигмати. София, 2012.
Ости 2009: Ости, Йосип. Къща от език. Избрани стихотворения. Превод от словенски и хърватски: Людмила Миндова. София, 2009.
Тодоров 2004: Тодоров, Цветан. Несъвършената градина. София, 2004.
Тодоров 2009: Тодоров, Цветан. Въведение във фантастичната литература. София, 2009.
Угрешич 2005: Угрешич, Дубравка. Министерство на болката. Превод от хърватски: Людмила Миндова. София, 2005.
Христич 1996: Христич, Йован. Александрийската школа. Превод от сръбски: Светлозар Игов. София, 1996.
Христова 2004: Христова, Ина. Милош Църнянски. В: Преводна рецепция на европейските литератури в България. Том 6. Балкански литератури. София, 2004.
Христова 2005: Христова, Ина. Мирослав Кърлежа. София, 2005.
Цветаева 1984: Цветаева, Марина. Носталгия. Превод от руски: Милена Лилова. В: Цветаева, Марина. Избрани творби в 2 т. София, 1984.
Църнянски 1993: Црњански, Милош. Антологија Црњански. Београд, 1993.
Църнянски 2008: Crnjanski, Miloš. Lirika Itake i komentari. Beograd, 2008.
Шаламун 2015: Шаламун, Томаж. Кой кой е. Избрани стихотворения. Превод от словенски: Людмила Миндова. София, 2015.
Людмила Миндова в „Кръстопът”.
Людмила Миндова в DICTUM.
„Другата Итака. За дома на литературата” бе издадена от „Изток – Запад“ в края на септември 2016 г. и е посветена на югославското литературно пространство и голяма част от есетата в нея са върху поетиката на авторите, които Людмила Миндова представя на българския читател и като преводач – Данило Киш, Йосип Ости, Алеш Дебеляк, Томаж Шаламун, Дубравка Угрешич…
Защо есета? „Есето е тъкмо жанрът, който напомня, че в сърцевината на литературното познание е да бъде опит…” – отговаря Миндова.
„В един ироничен вариант подзаглавието на „Другата Итака“ би могло да бъде не „за дома“, а „за дима на литературата“. Историята носи толкова дим от изгорени книги, автори и читатели, че за такава ирония има твърде много и твърде болезнени основания. И все пак дом, докато все още помним какво е къща с комин и дим, излизащ от него. И защото ние сме само временни гости в този създаван, разрушаван и отново издиган от нищото дом – и би било проява на самонадеяност да си мислим, че той започва и свършва с нас”.
