„там където изобилието на цъфналите цитруси е като
                     тихо преминаващо мамонтово стадо”
                                                                              Ани Рангелова

Ти си будистки храм в планинско езеро, любов моя,
водите ти са бездънни, облаците сияят, небето се
вглежда замечтано по теб и въздъхва, пролетен
цвят пада край лодката ми, когато минавам
през дървени двери, от които ме гледат два
самурая. Прокарвам си пръста по повърхността
на водата, как искам да плувам, да цопна
в недрата ти бистри, да крещя от студено,
да събудя в покоя безмълвен ума и сърцето.

Червените рибки плуват под древната дървена
статуя на спокойния Буда. Планините обграждат
със ехо и кикот свойто начало. Отражението на
дървото е по-истинско от самото дърво. А лодката
плава към теб, любов моя. И очите ми лъхат те
с дъх на дантели, с пясък от хубост, с пяна от
дните, в които не съм те сънувал. Но сега съм
пречистен и нов, и дете съм игриво, което с
невинност риби убива, жаби и змѝи към дъно
със камък завързва с усмивка. А лодката плава

към теб, любов моя. Плава ли плава. И ето,
най-сетне аз стъпвам на твойта библейска
повърхност. Полюшвам се в ритъма на твойта
основа. В твойто предверие с длето в ръката
молитва за прошка изсичам. Обгръщам протяжно
изобилния храм като слънце планета. Обхождам
смирено своя край и начало. И галя със трепет
твоята дървена кожа. И вдъхвам вековния мирис,
във който се носят легенди просторни за световен
генезис. За моето раждане в твойта утроба. За твоето

раждане в моята мъжка утроба. И падам, с челото си
твоето дъно целувам. Мокър ставам и съхнещ,
отварям вратата. Навлизам във храма с поклон и
прегръдка. С пърхане. Срамежливо-безсрамен
монах с броеница из пръсти. Във въздуха
носи се звън на камбана. Носи се дъх на твойто
сияние. И ритмично почукване на будистки
учител. И аз най-сетне притихвам, защото
те има. И лягам във твоето тяло, свещено
във него навлизам. Откривам себе си
вътре. Вътре колко намирам! Ти откриваш
се в мене. Вселени сме ние, кръжащи в
полет безумен всевечен и преходен. Дзен
коана сме ние. Изграждаща всички сезони.
Пролет, лято, есен, зима и пролет. И така
до безкрая. И така до началото.





  Иван Димитров в „Кръстопът“.
  Иван Димитров в DICTUM.