***
Зад лодката, захапала петата на следобеда, брояхме
вълните на море, което
се късаше на срички вместо думите.
Навивахме на свойте пръсти историите отвъд историите,
претърсването на вселените преди заспиване, посоките, в които сме облечени.
И влагата отлагаше в косите ни, по кожата, по устните и клепките
не сол, а цели денонощия – да бъдем,
макар че утрото очакваше се чуждо.
Събудени от нашите въпроси, над старото пристанище летяха чайките,
зашиваха по вятъра крилете си, разгонваха
изискванията на случая.
Аз не знаех защо и кога бях решила:
ако излязат нечетни вълните, оставаме,
ако са четни – си тръгваме.
На върха на последната август се счупи.
Теодора Лалова в „Кръстопът” и в DICTUM.
