***
Екл. 1:5
С очите на детето от вчера
гледам голямото дърво във двора,
а то ме вика, размахвайки
умиращи жълточервени листа.
Тогава хванах прашката и събрах
пръхоляка на отминалото време,
за да отида при него с подадена ръка.
Изкачвах бавно клоните и
от върха му се взирах в къщата, и в двора,
дори отблизо листата
са пак онези жълточервени лодки.
Там само слънцето изчезваше бързо
към място си, дето утре ще изгрява
над къщата
над двора
над същото дървото.
Нели Кирилова в „Кръстопът“ и в DICTUM.
януари 14th, 2017 at 19:33
Нова,модерна поезия,без ритъм и хармония,но сФилософия и дълбочина на смисъла и темата!Хареса ми.Бих чела и още , поезия с мъдрост отТази авторка