С всеки залез усещам как
западният вятър прегръща платната,
подобно майка ги хваща за ръка,
за да тръгнат без страх
към най-тъмното на водата.
Но и тук е толкова безпаметно –
защо се помнят само болките от липсите
натрупвани по крайбрежния път.
В конвулсивно-меланхолните трептения на струните –
дразнени от посинелите водни пръсти,
отново не успели да се научат да свирят –
пак се чува само мълчанието на отсъстващата мелодия.
Но най-страшно е отчуждението отвъд палубата,
когато се огледаш и на дъното откриеш,
че морето ти показва образ на дете,
което сега не успяваш да разпознаеш.
Нели Кирилова в „Кръстопът“ и в DICTUM.