Сънят ме подмина отдавна,
не помня
колко дълго вече прехвърлям
стихотворение след стихотворение.
Не ги чета – нямам търпение. Търся мен, теб,
мен и теб в едно изречение.
Почти съм на него, прехвърлям
припряно, диагонално, а щом наближи,
ще прокарам пръст бавно
по предния ред,
ще го шепна на глас.
Гласът ми се бави, тънее,
пресича,
погледът има друг ритъм
на четене
и ме чака отдавна в поантата.
Боряна Нейкова в DICTUM.
Боряна Нейкова в „Кръстопът”.
