Анита Велева: Ще те раздам на птиците

Публикувано от на февруари 3, 2017 в 11:10 am.

   
   Ще те полея с вино по улиците. Тази пролет ме смразява. Всички тенекиени кутии ръмжат в пустините си от писма. Аз все така идвам рано. Спирам будилника ти. И се надвесвам над теб в последните минути от съня ти, за да се слея с онзи гърч на страха, със соленото предчувствие за деня. От всички твои навици не наследих страха. Още ходя по ръба. Червените гранични линии, ветровити митници, избързалата старост в любовта ни. Аз се движа машинално, студенината на бордюрите минава в мен като естествен катинар. Бих искала да вляза при шивача и да си поръчам крило. Точно така – метър брезентово крило. После ще го отнеса в сейф. И ще си отворя рана, ще ѝ преча да зарасне.Ще дълбая в нея непрекъснато под душа. В тълпите. На връщане с хляба, който влача като четка, сменяща сезоните. Само така няма да заспя, както се случи, когато бях отслабена от болката пред лицето ти. Сърцето ми е малка ос, която плаче едновременно с вечността. И този интервал ми отива. Не спирай, за да питаш колко дълго съм живяла така. Сега всичко е ефир, от който не можеш да си вземеш. Ти си просто фигура. Тресчица. Идол, от който съм произлязла и забравила. Слънчевите ми лакти, окръжностите на походката ми, те правят завършена мелодия. Но седя на тротоара и се взирам в теб с най-чуждите очи. Причудливи и студени. Заставам до дъждовния прозорец на паметта си. Там е моментът, в който свалям обеците си пред огледалото и те моля да ме припознаеш. А в теб е издълбан овалът на студена пещ, в която мога да си легна свита. Да дочакам притварянето на капана, винаги съвпадащо с удара на градския часовник. И утрото, в което ще съм отново на пътя. Аз съм парче от огледало, отразило най-големия ти грях. Колко пъти съм се фокусирала, за да опозная най-уродливото в чертите ти. За да го запeчатам. И да пускам по капка кръв с всяка своя година върху стъклото, докато го замъгля, докато въжетата на слабостта се вдигнат достатъчно, за да отлетя. В пурпура на кръвта, в тежестта на горчивината се заражда моята притегателна сила. Всички твои писма. Всички покани и нелечимата тъга през есента. Спри! – ми казваш. А клепачите ми стигат чуждо дъно, на басейн, в който засъхналата кръв е от полет. Праволинейността на смях, с който съм достигала до теб. Светлината, напоила косите ми. Ти ме приемаше за куче. Вярност, която отегчава. В едната си ръка държеше ловна пушка и гледаше през мен в тъмничните си тайни. А с другата гравираше баладите, дъжда, бръшляна. Затова в учестения си пулс понякога откривам небивалия порив да те догоня, без да те познавам. Ти си детайл от носталгия, която се преодолява, ако правя всичко по график. Но ако се появиш избръснат, с онези меки черти на премазана лисица, сигурно ще те позная. Сигурно ще се увия около врата ти. Някой рано тази сутрин е отсякъл брезите, за да не засенчват улицата. Аз ровя усилено в чантата си за слънчевите очила. Сърцето ми забавя, защото си наблизо. Приличам на изгубена вдовица. Крехка и готова да заплаче, аз съм алергична към теменугите. Слънцето ме боде, така както прави часовникът с обикновените жени. Оставя безброй ситни лунички. Аз съм бледа игуана, която би приела да говори само с Бога днес. Но в мен има нещо жилаво и непресъхващо. Имам хиляди изражения на този свят. Дивата роза ме припознава като своя майка. И клоунът ми се покланя. Чувствам, че стъпваш все по-плътно зад мен и съм принудена да се слея с песнопението в черквата. Принудена съм да вдъхвам тамян и да мисля отмъстително. Знам, че ще се вгледаш в себе си в локвите и мигновено ще забравиш всичко. ПУК! Не ме е грижа колко е боляло, когато са поставяли пироните. Искам да гледам в очите ти, когато разменям кръвта си за поле глухарчета, за шепа несъстоятелни спомени. Когато достигам кулминацията на своята саможертва, искам да гледам сълзата ти. Пътя, по който съм дошла. В кафеникавите ми очи живее агне. Понякога се появява, когато отново ти вярвам. Тогава те поглежда Бог. Това те разсмиваше преди. Коварен и аристократичен, ти се задъхваше. Тогава го връзваше и отвеждаше в гората, за да пролееш кръвта му. А сега очите ми са смолисти и свирепи. Ти потръпваш. За първи път обичаш.


Анита Велева  








Анита Велева в „Кръстопът”.

1 коментар за “Анита Велева: Ще те раздам на птиците”