Анита Велева: Собствен цирк

Публикувано от на февруари 5, 2017 в 6:35 am.

   
   Снегът превзема очите ми, изрязва с белотата си всички цветове, събори и молитви. Цялата пъстрота на един свят, изживян през топлите дни. Ти държиш небето и гробарски ръкавици. Носиш усмивката на конник и алкохолик. Провесваш я над обръснатото ми в затвора тяло. И потръпвам пред огромното огледало. Пееш онзи марш на надзирател. Някъде в клоните на тишината, в едно изоставено яйце, сърцето ми неопетнено ще започне отначало. Чувстваш, че с този ритъм те преследва любовта. Не можеш да прекроиш кръвта си, за да станеш военачалник на чужда болка, която ще те отведе далеч от собствената. Даже да избодеш очите си, да сложиш съвършената перука на глупак, аз държа решаващата карта на вечерта. Откупувам те с несъзнаван жест, когато тръгвам и когато се присънвам на прага на страха ти. Знаеш коя чаша съм наляла за теб, както и че съвсем не е необходимо да я пиеш. Любовта никога не среща доброволност. Заличавам идването си акорд по акорд, стъпка по стъпка. Търся образа на котка, за да избегна унижението на лицето си. Опитвам се да отлепя пръсти от леда по бравата ти и затъвам в дълбока кал. Така и ще осъмна. В недоимъка на чувствата. В постелята на непознат. В периферното си зрение пазя късче образ. Дресирана и благодарна, стоя с наведена глава. Но имам собствен цирк и трябва да изляза рано да го навестя. Животните се хранят с кротост и прекалено сините ми вени настръхват. Но в тях няма гняв, а хармония. Пренасищане с никотин, с който съм избегнала сълзите. Арки дим. Една друга философия на дистанцията, която никоя жена не е владяла така добре. Всички демони от цирка се прибират в мен отново. Събирам ангелите в чувал и го изпускам при всяко разминаване с очите ти. Отново ще играя карти и ще пия. Всеки път те залагам с царствено прахосничество. Но как човек губи сянката си? Как убива донора си? Отвън ти си събрал враните на публична продан на спомените си. Храниш ги с козунак и търсиш в тях попечители на любовта си. Рушиш ме в тъмни криле, а аз белязвам с мокрите пера лицето на учителката ти в мъглата. Тя е зимата, в която аз и ти сме били общ корен. Утробата, в която сме делили общ гръб на близнак. Но аз съм напуснала, за да се родиш цял и невредим. С мрачното обещание, че ще се срещнем. Сега съм твърде уморена от металическия привкус на безчувственост в очите ти. Аз съм последният наддавач сред враните. Разтварям се във влажна, иглолистна гора, в която скита нероденият близнак, ровещ в корените дивак. Сърцето ми забавя. Изчаквам, за да чуя, че напълно си забравил музиката ни. Да не доловя нито звук, е достатъчно, за да си ида. Тази вечер се прибирам някак сива, скъсала със земните привички и не поздравявам никого. Събличам се бавно в тъмната, изолирана стая, която пазя за себе си, когато пожелая да съм теб. Поглеждам обръснатото си в наивност тяло в огледалото, в което след малко ще възстановя усмивката ти. Но преди това ще спра да дишам.


Анита Велева  








Анита Велева в „Кръстопът”.

Коментарите са заключени.