Ина Иванова: „Голямото ни основание е жило…“

Публикувано от на февруари 22, 2017 в 6:49 pm.


     Предлагаме ви транскрипцията на разговор (на Валентин Дишев) с Ина Иванова за нейната дебютна книга с поезия – „малки букви“ („Жанет 45″, декември 2016 г.) – състоял се на 09.12.2016 година.


В.Д:
     […] за „Малки букви” ще разговаряме сега с Ина Иванова, след като я приветствам с „Добре дошла”. Здравей, Ина!

И.И:
     Добър вечер!

В.Д:
     Когато прочетох книгата, си казах: „Тя продължава да обича хората”. Онова, което ясно се чете в книгите ти с проза, онзи специфичен поглед към човешкото, който задължително преминава през една ясно различима и наистина много топла обич, продължава да живее и в тази книга. Добавила е нови нюанси, казах си аз. Има малко повече умора или малко повече мъдрост, или тъга, но има и още радост и си помислих „думите я съшиват”, казва в едно стихотворение, а тя продължава да успява чрез думите да ни съшива.

И.И:
     Предполагам, че това е част от всички нас, че това е нашият начин да бъдем спасени – чрез думите, чрез радостта, чрез окуражаването. Знаеш ли, когато завършихме работата по ръкописа на тази книга заедно с Марин Бодаков и аз я четох за пореден, последен, както си мислех тогава, път, си казах, че в тази книга страшно много пъти се повтаря думата „сърце”, горе-долу също толкова пъти има и „вятър”. Ако един автор би могъл да се отстрани, да се погледне малко отвън… може би това е слабото ми място. Не знам.

В.Д:
     Има много вятър и той е висок, и както се казва в „Упражнения за напреднали”, както всъщност и аз бих го казал, или бих искал да го кажа:

[…]

И се повдига на пръсти светът,
когато
отказвам да картографирам
внезапните паузи.
Мълчанията ти.

Вдишваш.

И. И:
     Да. Дишането е това, за което не се замисляме, което правим уж автоматично. Всъщност това е начинът да влезе света в нас и се сещам за една източна мъдрост, която твърди, че ние си тръгваме от този свят и нищо не ни принадлежи, защото дори въздухът, който сме вдишали – издишаме. Не знам до колко се замисляме за тези неща, защото ние живеем много бързо, живеем много напрегнато, живеем под стрес и малките бягства, книгите, добрите филми, свестните разговори със свестни хора, ни спасяват.

В.Д:
     В същото време следващото след цитираното стихотворение, след стихотворението, чийто финал цитирах, следва и онова, което се случва между вдишването и издишването. Онзи истински момент, в който въздухът се превръща в онова, което дава живот, само че последвано и от един финал, който също казва, вероятно и за промяната в теб, която изговаряш чрез тази книга, вероятно и за онова, което енергизира по-нататък самата книга и то звучи така:

[…]

Последното ми убежище – не знаеш –
търпеливо
търпеливо
търпеливо

се превръща в барутен погреб.

И.И:
     Да. И няколко текста по-нататък едно стихотворение гръмва и завършва с „Бум”. Вътре във всяка книга има едни фини, едно фино догонване на смисъла, една фина мрежа от значения, според мен за която не винаги авторът си дава сметка. Авторът не знае много често, че го прави. Така че може би текстовете са по-умни от нас. Не знам, не знам… Но ти благогаря, че си забелязал, Вальо, стихотворението, последното стихотворение, с което завършва тази стихосбирка, е „Самоотбрана за напреднали”, защото аз наистина си мисля, че все повече светът е самоотбрана за напреднали.

В.Д:
     Мисля си и за онова, казано от теб за нещата, които „укрепват цивилизацията и рушат сърцето” – и ти спомена вече някои от тях, и за онова, което предписваш – без да е рецепта – „дръж сърцето си тихо”, но нека да го кажеш ти.

И.И:
     Добре, благодаря ти! Това е едно стихотворение без заглавие.

* * *
Дръж сърцето си тихо.
Когато небето е скрито като нож.

Дръж сърцето на светло, казвам.

   Тъй че нека наистина да си държим сърцата на светло и нависоко, и да чуваме повече окуражаващи думи.

В.Д:
     И сега си спомням „как се прави медовина” и това „дишам, вярвам, / пускам най-тънкото жило в средата” и се връщам към собствените си думи, казани малко по-рано – за вдишването и за издишването…

И.И:
     Това, което ни държи. Това, което е голямото ни основание, това, което е центърът на тежестта в нас, което е гръбначният ни стълб, обикновено е жило. Обикновено е това, което ни руши, обикновено е и това, което ни боцка, което ни кара да бъдем по-добри, което ни боли. Има една мисъл на Антоан дьо Сент-Екзюпери от „Цитаделата”, която аз много обичам и тя гласи приблизително следното, че „ние не знаем кой вятър вае дюните и кой ги разрушава, така както не знаем кое ни създава устои, и кое ни руши”, така че просто преминаваме. Хубаво е да преминаваме с отворени очи.

В.Д:
     Хайде да ни прочетеш „Самоотбрана за напреднали”.

И.И:
     Хайде! Много го обичам и много държах… много пъти въртях подредбата на текстовете в тази книга, но бях сигурна в първото и последното стихотворение. Последното е „Самоотбрана за напреднали.”

* * *
започва с нещо малко
нова пукнатина на любимата чаша
необратимото порастване на децата
избледняването на хартиените снимки
на които си непълнолетен
настъпващия мирис на влага и хоросан
на тлен и тайна радост
свят който се свива вместо да се остави
на нейно величество ентропията

ироничното осъзнаване
че искаш да пишеш само с малки букви
с все по-малки все по-кръгли
като синапеното от онази притча каква беше
светът е самоотбрана за напреднали
казваш си
преди да признаеш че вече не вярваш
дори в удивителния нов вкус на отчаянието

ето тогава пиши

В.Д:
     Ина Иванова и „малки букви”. Една книга, написана точно тогава, когато трябваше да бъде написана. Една книга, смееща да поглежда към високото, без да потъва в отчаянието на това къде понякога сме. Една книга с висок хоризонт, дълбок смисъл, книга, която – вярвам – ще ви промени. И – вярвам, след такава книга всички можем да бъдем по-красиви. Благодаря ти и за разговора, и за книгата.
И.И:
     Благодаря! Светла вечер…



Ина Иванова




Ина Иванова в „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.

Аудиозаписа на разговора можете да чуете в DICTUM. Директната транскрипция е осъществена от Екатерина Георгиева.

Коментарите са заключени.