Сам. В сърцето на двайсти век
сеньор Галего започва да строи катедралата.
Арматурата пробива – благочестива дантела
през въздуха, който диша сеньор Галего,
през надеждата, която издиша.
Всяка стена носи пръстовите му отпечатъци.
Куполите растат нагоре, стълбите – надолу.
Сеньор Галего не спира. По обед пие
сладкото си кафе в мълчание. В сбъдването
на куража. В бъдещата катедрала,
разширяваща се вече петдесет години –
смирена вселена насред Мадрид
разпната върху следите от стъпките му.
Сеньор Галего не знае с непогрешима сигурност
надниквал ли е някога Господ
през недовършените тавани и арки,
в меандрите от апсиди и колони,
надолу към непреклонния си син,
към сладкото му кафе, към бялата вар,
към болките в гърба, към вярата,
търкулнала зара на живота му.
Отгоре, навътре, през станиоленото испанско небе.
Толкова искрящо. Толкова търпеливо.
Толкова безучастно, че сеньор Галего разбира – чудото е недовършена катедрала.
Завинаги.
Ина Иванова в „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.
Стихотворението е от книгата с поезия на Ина Иванова – „малки букви“.
