По-възрастната жена казва на по-младата:
    – Виж, магазин за шапки, да влезем тук.
    – Не нося шапки, защо да влизаме?
    – Не носиш, като нямаш. Ако имаше, щеше да носиш.
    – Това са глупости. Нямам, защото не искам да имам, ако исках, щях да си купя. Не нося шапки и толкова – казва по-младата и се опитва да отмине нататък. Другата, обаче, я хваща под ръка и я задържа пред витрината.
    – Хайде, стига си се дърпала, така нищо няма да купим.
    – За какво ме накара да дойда, ако ще ходим по магазини за шапки! Можеше и сама да ми избереш подарък.
    – Да, и после да не го носиш – поглежда я обидено по-възрастната.     – Като чантата, която ти купих миналата година за рождения ден. Веднъж не съм те видяла с нея. Да не си я подарила на някого? Беше скъпа чанта, от истинска кожа, не като тези еко-боклуци които си купуваш.
    – На никого не съм я подарила, просто нямам с какво да я нося. Ако искаш, вземи я.
    – Ето, виждаш ли? Затова няма да ти купувам сама подаръците, защото ги прибираш по шкафовете и после аз да съм ги носела. Аз чанти си имам достатъчно, ти ходиш с тази торба трета година вече.
    – Ох, добре мамо – губи търпение по-младата и отново се опитва да отдалечи майка си от витрината. – Да идем до магазина за дънки по надолу.
    – Стига вече с тези дънки, облечи нещо по-така, малко на жена да заприличаш. На 28 си, а изглеждаш като дете. Ако си сплетеш косите ще заприличаш на пионерче.
    – Мамо, пионерчета отдавна няма. Кога си виждала пионерче с дънки? Хайде стига вече!
    – Добре де, не беше подходящ примерът. Все пак много хлапащки вид имаш, не ти отива на възрастта. Едно е да младееш, друго е да изглеждаш несериозно – това имам пред вид. И трябва да направиш нещо с косата си. Подстрижи я малко, на самодива си заприличала.
    – Да, мамо, знам ти мнението, казвала си ми го вече, при това не веднъж – губи търпение дъщерята, но въпреки това остава с майка си пред витрината.
    – Да видим все пак шапките – смекчава тон майката – поне им хвърли едно око, дето се казва.
    Младата свива рамене, един вид – безсмислено е, но въпреки това влиза примирено в магазина.
    – Прекрасни шапки – въздъхва с наслада майката и към тях веднага приближава усложлива консултантка, готова да им предложи нещо за проба. – Виж тази лилавата, с голямата периферия, чудесно би стояла на дълга лятна рокля с гол гръб.
    – Съвсем в твои стил – промърморва дъщерята, но майката не я чува.
    – Искате ли да я пробвате – пита неуверено консултантката, като не знае към коя от двете да се обърне.
    – Хайде, пробвай я – ентусиазира се майката – много е хубава. Освен това периферията ще ти пази лицето от слънцето. Лятото ти избиват петна по кожата, трябва да внимаваш.
    – Какви петна! – възмущава се дъщерята и започва да се чувства наистина като малко момиче. – Лятото ми излизат няколко лунички около носа, не петна. Освен това повечето хора харесват луничките.
    – Харесват ги тези, които ги имат и не могат да се оттърват от тях. При това по принуда. Който има лунички, трябва да се пази от слънцето – убедено казва майката и посяга да вземе шапката – Хайде, пробвай я, нищо няма да ти стане.
    – Как си ме представяш с такава шапка? Сигурно в някой скъп ресторант на брега на морето, а наоколо притичват сервитьори с чаши шампанско и порции кралски скариди. Като в някои от филмите, които гледаш – става язвителна дъщерята, защото вече се чувства като циркова маймуна – особено пред тази сервилна консултантка, която със сигурност иска да им продаде лилавата шапка.
    – Ето, пак аз съм виновна – прави обидена физиономия майката и оставя шапката на поставката – Каквото и да направя, все не е както трябва. Мислиш, че съм глупава, нали? Знам какво е мнението ти за сериалите, които гледам. Какво лошо има, кажи ми, в тези сериали според теб – че показват красиви хора, които живеят в красиви къщи, карат скъпи коли и изобщо живеят луксозно. Лукс и красота, това искам да гледам по телевизията! Стига ми битов реализъм – предостатъчно съм го живяла.
    Консултантката тихо се е отдалечила в дъното на магазина и оттам наблюдава сцената между двете жени дискретно. Съвсем не за пръв път ѝ се случва клиентки да спорят при избора на шапки. Досадно ѝ е и малко нервно. В крайна сметка интересува я само дали някой ще купи шапката.
    – Нищо не съм казала за филмите ти – бие отбой дъщерята – само казах, че не мога да бъда като героините в тях. Нищо повече.
    – Не можеш, разбира се, кой е казал, че можеш. Исках от теб само да пробвш една шапка. Като толкова се дърпаш, да тръгваме.
    Майката обръща гръб на щанда и много бавно, с оскърбен вид тръгва към вратата. Изглежда тъжна и разгневена едновременно.
    – Добре де, ще я пробвам – не издържа дъщерята и изпитва, за пореден път, онази смесица от примирение и яд, която често предизвиква в нея майка ѝ.
    – Не, само ако искаш. Казах ти, ще ти купя каквото си избереш за рождения ден, ако ще и най-големият боклук да е.
    – Ще я пробвам, казах, какво повече искаш?
    – Аз! Нищо не искам.
    – Тогава защо се държиш като някоя оскърбена Майка Тереза?
    – Аз, Майка тереза! – усмихва се иронично майката. – Кога съм била аз Майка Тереза? Аз само знам да натрапвам на хората подаръци, да губя ценно време да ги убеждавам от какво имат нужда… къде тук виждаш Майка Тереза?
    – Ето, пак стана такава.
    – Каква?
    – Такава – не може да се говори с теб.
    – Кой не може да говори с мен, ти не можеш да говориш с мен, всички останали могат.
    – И баща ми не може – казва дъщерята, но веднага съжалява за думите си.
    Майката прави крачка напред, поставя ръце на хълбоците си и в тази поза придобива още по-нападателен вид.
    – Баща ти! Е, дойдохме си на думата! Цял живот той – добрият, аз – лошата. Само, че ако не бях аз той и сметките за парното не можеше да плати. Да ви видя без мен как щяхте да се оправяте.
    – То не може да се живее само за едната сметка на парното – решава да не отстъпва дъщерята – В този живот има и други неща освен сметки, скъпи коли и лукс по телевизията. На човек може да му е зле, въпреки платените сметки.
    – Виж какво, моето момиче, да ти обясня нещо. Може да не разбирам от ар нуво, Гауди, музея на Франк Гери в Билбао и други изчанчени неща, които те вълнуват, защото си млада, глупава и никога не ти се е налагало в този живот да се бориш за насъщния. От мен да знаеш, обаче, че когато хладилникът се изпразни всичко се свежда до сметките и до това да има кой да ги плати.
    – Говориш така, като че ли цял живот си гладувала.
    – Не съм гладувала – почти вика майката, но сама се усеща и снижава тон – Не съм гладувала, защото здраво съм работила и съм постигнала нещо. А баща ти, въпреки че все го защитаваш, е мекушав и безотговорен човек. Без мен, с нищо не може да се оправи.
    – Не може, защото не му даваш. Винаги си го подтискала, всички подтискаш – просто няма пространство около теб за никой.
    И двете замълчават, после майката прави крачка назад, но движенията ѝ са толкова властнаи, че пространството остава изцяло заето от нея. Вратата на магазина се отваря и отвън влиза млада двойка – мъж и жена. Към тях веднага приближава консултантката, заговаря ги, но едновременно с това продължава да следи неспокойно двете жени. Майката кръстосва ръце пред гърдите си, присвива очи и придава надменно изражение на лицето си.
    – Ще мериш ли тази шапка? – пита с тих глас и много спокоен тон, преднамерено спокоен.
    Дъщерята взема шапката от щанда, слага я на главата си и се отдалечава към огледалото. Очите ѝ блестят – плаче ѝ се, вика ѝ се, ядосана е. Вместо това някак небрежно казва:
    – Не е зле.
    – Знаеш ли, права си – приближава я майката отзад – Не е за теб. Тази шапка подхожда на по-зрели жени, седи ти неестествено.
    – Не, харесва ми. Не мисля, че е толкова официална, по-скоро романтична е. Ще седи добре на рокли със свободна кройка – имам една такава, сива.
    – Онази с големите джобове ли? Ще приличаш на горска фея, с тази раздърпана коса като слама.
    – Това е стилът ми, така се обличам – поглежда я дъщерята, но вече ги няма онези искри в очите ѝ.
    – Добре, добре. Да видим нещо друго, по-семпло, някоя шапка с по-малка периферия.
    – Не искам с по-малка периферия, забрави ли слънцето?
    – Ти така и така ще си ги отглеждаш луничките. Тези работи се оправят само козметично, шапката няма да те спаси.
    – Все пак ми харесва – настоява дъщерята. – Мисля, че отива на овала на лицето ми и кройката ѝ е такава – интересна – извърта се и поглежда през рамо в огледалото. – Малко луда шапка.
    – Шапката не може да е луда. Шапките са официални, елегантни, спортни и всякакви други, но не и луди. Луд може да е само човек.
    Двете се глeдат няколко секунди, после дъщерята сваля шапката. Консултантката решава, че моментът е подходящ, оставя младата двойка, докато жената се колебае между резидава сламена шапка с изкуствени череши по периферията и една ленена – в естествен цвят.
    – Да ви предложа ли нещо, ще мерите ли някоя друга шапка? – пита.
    Майката се усмихва.
    – Да, ако обичате, някоя с по-малка перифери, нещо по-непретенциозно.
    Консултантката вади няколко модела, хвали всеки един от тях, обяснява. В общи линии каквото и да изберат, няма да сбъркат – всичко в този магазин е модно, практично и с добро качество. Майката отново е любезна и делова, знае какво иска, напълно погълната е от разговора, плува в свои води, така да се каже. Оглежда шапките, сравнява ги, опипва хастара, проверява шевовете. Избира една мека шапка в бледорозово, с малка периферия и с катарама във формата на подкова. Поставя я на главата на дъщеря си, този път без да я пита, и доволно я оглежда от всички страни.
    – Това е друго, ето това вече е твоята шапка. Разбира се, косата ти пак много стърчи, но поне не приличаш на приказно същество и ако я поприбереш малко, направо ще изглеждаш прилично.
    Дъщерята се оставя на майката да събере косите ѝ на тила, да заглади кичурите, изобщо да ѝ придаде най-приличен вид, както се изрази преди малко.
    – Какво ще кажеш? – побутва я към огледалото.
    – Какво да кажа?
    – Чудесно ти седи. Чудесно ѝ седи, нали – обръща се тя към консултантката и тонът ѝ не търпи възражение.
    – Много ѝ отива – съгласява се консултантката и добавя – При това за тази колекция има промоция – купувате една, получавате две шапки, можете да си изберете и вие – подарък от производителя.
    Като казва това, консултантката очаква радостна реакция, очаква похвали и благодарност. Обикновено хората приветстват промоциите, обичат да получават неща, за които не плащат, обичат подаръците. Вместо това майката не проявява никакъв интерес, дори не се обръща.
    – Сама си купувам шапките – промърморва, загледана в дъщеря си. Бърка в чантата си, вади пари в брой и този път съвсем ясно казва:
    – Аз сама си купувам шапките.

   Мария Питерс в „Кръстопът”.