И тази сутрин Марта се събуди с чувството, че нещо не е наред. Напоследък често се будеше с това чувство. Не ѝ се мислеше много откъде идва то, опитваше се просто да не му обръща внимание. Ставаше, отиваше до тоалетната, после до банята, наплискваше лицето си с вода, поглеждаше се в огледало и чувството се засилваше. Знаеше, че не може да вини огледалото за това. Вярно, то ѝ напомняше, че след 3 седмици става на 35, но все пак на едни доста прилични 35 – гърдите ѝ бяха малки, но закръглени, беше се поналяла в ханша след раждането, но от това мъжете започнаха да я харесват повече. Все пак тя предпочиташе мършавината на младежкото си тяло. Да бъде слаба я изпълваше с чудесна лекота. Лекотата е състояние на духа – мислеше си сутрин, гладейки ханша си пред огледалото, тежестта – също. После дотътряше чехли до кухнята, пускаше кафе машината за Спиро, стопляше млякото за Мила, все така в компанията на онова чувство, че нещо не е наред. Поглеждаше през прозореца, докато чакаше кафето да заври и млякото да кипне, където се полюшваха клоните на върбата според сезона посипани със сняг, или само голи, или с развени нежно зелени листа – наистина незначителна промяна в постоянната монотонност на сутрините ѝ. Понякога вдигаше очи към небето, за да не гледа все същата стара върба. Тогава може би се питаше, питаше се, какво ако…
Вече трети ден обикаляха тези мочурливи трънливи гори, коларските пътища без коли, хълмовете, където стадата, като мръсни топки памук, лениво се разпръсваха и събираха. Омръзна ѝ още на първия ден, много ѝ омръзна, но търпеше. Търпеше комарите от онази вечер на поляната, търпеше нощния юнски студ, въпреки чувала, търпеше чувала закрепен на гърба ѝ като черупка на охлюв и още по-зле – раницата, чиито твърди железа се забиваха в гърба ѝ като арматура. Изтърпя дори овчарските кучета – големи като от приказка на Андерсен, с очи като воденични камъни и зъби, които опасно щракаха около глезените ѝ. Погнаха ги през малинажа тази сутрин, откъдето едва се измъкнаха – оплетени в жилави вейки, целите в ситни капчици кръв. Овчарят дойде да си прибере животните без да бърза и като видя свирепите им физиомии – на Марта и на Спиро, само махна с ръка.
– Нема страшно, бе, нема да ви ухапат. Пазат стадото, ако го не доближавате, нема да ви ухапат. Йела, йела, Чорко, не бой се момиче.
После дълго вадиха иглички от ръцете и коленете си, лежаха на тревата, проснати като мъртавци и слушаха бесния ритъм на сърцата си. И в това нямаше нищо романтично, честна дума, нямаше. Имаше само страх, умора, голяма, нечовешка умора и желание да се махне оттам по-бързо. Да не беше казвала, че обича планините, да не беше казвала…
Никога повече водка, нито капка, никога. Вода, вода, вода, само вода, чиста бистра вода – една чаша, две чаши, колкото трябва, за да измие водката по пътищата, през които бе минала предишната вечер и които сега пареха, ох как пареха само! И устата, и гърлото, и стомахът, течен азот бе пила вчера, не водка. Хем знаеше какво я чака, знаеше, ама едно е вечерта, друго на сутринта. Пробва да отвори едното си око – експлозия от светулки откъм прозореца. Какво е това слънце посред зима, защо сега и слънце! Ще трябва да стане и да пусне щората. Да стане, ама как с този камбанен звън в главата при най-малкото движение – не, по-добре да остане още малко в леглото със затворени очи, без да мърда, още пет минути само.
След два часа Марта седеше до плота в кухнята, по-скоро държеше се за плота и гледаше мехурчетата въздух в чашата с алказалцер. Още ѝ се виеше свят и мехурчетата на моменти се размазваха пред погледа ѝ, но беше по-добре. Опитваше се да подреди горе-долу събитията от предишната вечер, макар че много не ѝ се щеше да си спомня какви ги бе вършила. Започнаха в Деница, това ясно помнеше. Първо бяха Дилян, тя и новият колега Спиридон – Спиро му викаха. Отидоха в Деница след работа да ѝ помогнат някакви картини да закачи на стената или етажерки бяха – все тая. После отвориха водката, все пак не върви да си тръгнат веднага след етажерката и картините. И краставички имаше, ама май никой не яде от тях, че бяха много солени. И после стана тъмно и по едно време Спиро ѝ вика:
– Да те водя тука в един клуб на ъгъла – че бяха свършили водката, а като че ли и краставичките. И Деница остана да си подрежда етажерката или да си гледа картините – кой го е грижа.
В клуба свиреха „Остава” и те останаха и пиха още водка и по едно време Делян вече го нямаше и „Остава” ги нямаше, но те бяха там и още водка пиха. И след толкова много водка всичко стана едно такова неистинско или твърде много истинско беше, ама като на филм истинско. И се губеха моменти или кадри. Как си тръгнаха от клуба не помнеше, но помнеше че токчето на обувката ѝ се заклещи в релсата на трамвая и голям смях падна докато танцуваше около релсата по чорапи. И после, пак тъмна дупка в паметта и след това в таксито по булеварда Спиро я натискаше на задната седалка, а тя се кискаше като някоя прислужница и нищо не чувстваше, нищо. Само парещите вълни водка в стомаха си и киселините от киселите краставички, но това май беше тази сутрин. А вчера! До къде бяха стигнали със Спиро в таксито, как се качи по стълбите, как стигна до леглото, не помнеше – сама ли, с него ли, дано сама, че такива неща не е хубаво да не се помнят. И сега трябваше да се оправя с тази амнезия и с махмурлука си и със Спиро в понеделник като отиде на работа. Само да ѝ мине от водката, всичко щеше да се оправи. Да не беше пила толкова, да не беше…
Тази сутрин се случи особено студена и Марта примъкна още един кашон върху краката си. Радостно се ухили като си помисли как вчера го отмъкна под носа на онзи с количката, дето все я плашеше с бастуна си щом доближи контейнера за хартия. Но не и вчера. Вчера тя отрано се скри зад една хонда, паркирала наблизо до контейнерите, и веднага щом изнесоха кашоните изскочи, преди още онзи да се усети, и отмъкна най-горния. Чудесен кашон наистина, плътен и здрав – от телевизор, не като кашоните, в които държаха плодовете и зеленчуците – тънки и рехави като вафли. Този кашон щеше чудесно да ѝ послужи като юрган в студените майски утрини, а при нужда можеше и да сложи нещо в него и да го тегли с въженце. Примъкна го до балкона, под който спа последните две вечери – уютно местенце беше – от едната му страна цъфтеше трендафил, от другата жужеше ел.табло и приятно я унасяше. И кучета нямаше – само онова сивото, дето я подгони, докато тътреше кашона през паркинга, но тя хвърли камък по него и то със скимтене се скри межру колите. Сигурна беше, че онзи пияницата ѝ го е пратил. Tой все с кучета обикаляше контейнерите за смет, като някой пастир – Пастира на глутницата. Зли кучета, сигурна беше, че имат имплантирани чипове в мозъците си – той им ги беше поставил там, за да ги командва от разстояние. Как иначе изскачаха всеки път щом доближи до кофите – настръхнали, озъбени, лаеха по нея и тя бягаше, винаги с празни ръце, а после идваше той, пияният Спиридон. Но не и вчера. Вчера тя ги издебна, изчака един облак, който обърка приемниците в главите им и грабна кашона, под носа им го грабна. Само това сивото се усети и я погна през паркинга, ама тя го замери с камъкa и то побягна. Да, когато имаше облаци, телепатичната връзка се губеше, вълните потъваха в омекналото като памук небе и пияницата не можеше да внушава престъпните си мисли на кучетата. По тази причина сега кашонът беше неин и площадката под балкона също. Чудесна площадка в задния двор на стара кооперация, не на някой шумен булевард. А розите, току-що цъфнали, миришеха така приятно и от миризмата им ставаше хем по-леко, хем някак мъчно и ѝ се доплакваше, но без болка, само с тъга и с някакъв смътен спомен от друго време, от друг живот може би.
И тогава се появи Господ. Не под балкона, разбира се, нито в цъфналия розов храст, нито в ел.таблото, което продължаваше да жужи и в жуженето му, може да се каже, имаше нещо свръхестествено. Не, Господ беше навсякъде, но най-вече над онова място, където вчера облаците развалиха телепатичната връзка между Спиро – пияницата и кучетата с чипове в главите.
От там, както всеки посветен знае, се откриваше най-добрата гледка в цялата вселена към всички възможни светове, включително и към най-добрия измежду тях. Мястото, според човешките представи, можеше да се опише като огромен вселенски амфитеатър в центъра на който, като на огромен 3-D екран, плуваха световете, като рибки в аквариум. Според господните представи, обаче, това нямаше нищо общо с 3-D технологиите, нито с каквито и да било други технологии, с които човечеството правеше, понякога доста неуспешни опити да запълни свободното си време. Откровенно казано Господ дори нямаше нужда от тази тъй удобна позиция за наблюдение, тъй като той беше навсякъде и всичко беше в него, поради което присъствието му във всяка част от творението беше практически неизбежна. И така Господ присъстваше от доста време вече – от самото начало, а може би и от преди това. Толкова, толкова отдавна, че и сам той вече не знаеше откога. Другото, което Господ не знаеше или може би беше забравил и за което от време на време си задаваше въпроса, но не намираше отговора беше – защо, по чий скапан сценарии започна всичко?
