Христина Мирчева: „Между ON и OFF”

Публикувано от на май 13, 2017 в 9:41 am.

Христина Мирчева за книгата „Захранване на нощта” на Иглика Дионисиева
(„Жанет 45″, февруари 2017 г.)

    „Захранване на нощта“ – книга, която се чете за минути и поезия, която крие загадки, разрешими само във времето. Или неразрешими.
     Така си мисля, докато прелиствам отново стихосбирката на Иглика Дионисиева. В нея са вплетени като увити восъчни свещи истории за деца, любов и календарни дни, белязани с имена на светци. Поезията зида висока бариера въпреки своята лаконичност и привидна леснота на възприемане – като тайна, която жадува да бъде споделена, но и да остане недоизречена, скрита.
      И наистина първото още стихотворение, наречено „Безопасна игла“, ме уверява в това. Без-опасната игла „изпитва думите и любовта първо върху себе си“ и го прави, за да не нарани. После е стъклото, после прекършеното, изтръгнато от корен дърво, после камината… Лирическият герой продължава да се крие зад предмети и да ни говори по езоповски.
     След всепоглъщащата стихия на огъня идва подмолната сила на водата, която обитава тесните пространства на банята и изпирането, маркира територия чрез кръв и плът. Авторът се припознава в идеалното тяло, която е уж свое, а е толкова отдалечено – неизвървяло все още пътя, лишено от рани. Дали е спомен за миналото, запазен чрез децата или е спомен за ръце, чрез които младостта се възвръща с несдържан порив?
     В „Сидни Енгелберг” професорът прегръща детето на своята студентка. Стихотворение-песен, прегръдка – люлка. В повторенията се долавя настоятелният стремеж прегръдката да бъде безкрайна, да продължи като в застинал кадър. Прегръдката е празник. Затова e и желан, но и толкова мимолетен – като всеки празник, като щастието.
     Крайъгълен камък е „Като ожаднея, дай ми, Господи” (на стр. 13) Отново се появяват призраците на майката и на бащата, на въображаемия любим, който трябва да счупи третия орех, преди орехът да червяса.
    Приказно-мистичното звучене прелива и в цикъла за християнските празници. Иглика Дионисиева заобикаля познатото ортодоксално тълкуване на почитаните дни и ни поднася една много лична интерпретация. Тя е по-скоро езическа, с корени, вкопани в праисторията. В „Богоявление” желанието за видение е и отказ от видението, липсата на присъствие е единствената възможност за допир. Дали Кръстителят ще умие немитата душа на преоблечения като булка Иван? Фигурата на булката подсъзнателно се свързва с представата за края на жизнения път. Въпросът за покръстването увисва без отговор в „Ивановден”. Въпросите без отговор продължават в „Прошка” – душата очаква да бъде приета от земята примирена. Във „Великден” събудените са малко, възкръсналите – още по-малко. Цикълът стихотворения, обозначени с имена на християнски празници, не е представен отделно, той е сърцевина на книгата и завършва хронологично с „Рождество” – бележи началото на края, вещае повторение след повторение в изискване самите ние да стоплим замръзналата земя, в чиято пещера проплаква за първи път Спасителят.
     Забележително е, че календарните дни не пропускат и най-важния мюсюлмански празник Рамазан Байрам в едноименното стихотворение. Иглика Дионисиева отдава почит на друга вяра, доказвайки, че милосърдието, заедно с етническата толерантност, е най-висше благо. А „Градът на избитите” говори за социална съпричастност и състрадание, проявявани не само в стихотворни произведения.
     Озаглавих впечатленията си от книгата на Иглика с изречение от стихотворението „Щрак”:

„межди on и off
Земята –
пълна
с биологично конфигурирани
прекъсвачи,
които щракват
само веднъж”

      „Щрак” за мен е ключово стихотворение. То описва ясно съвременната представа за човешкия живот като щракване – толкова кратко, като мигване незначително в необятната вселена. И в същото време загатва за една технологично протичаща иреалност, която отдавна вече се е превърнала в опасна реалност. Тя унифицира уникалните същости и ги подчинява на сляпата Съдба, илюстрирана с два фатални бутона – ON и OFF. Еротичното във виртуалния свят е с центробежната сила на залък, потопен в слънцето, на отрова в екзотичен плод, на лепкави сладки сокове по краката, на ръце, които се разхождат между зърната… Но в този свят вселената се разширява до непреодолима пропаст в различията между двама.

     Когато за първи път прочетох книгата на Иглика Дионисиева „Захранване на нощта”, веднага я нарекох за себе си „поезия на привидната сломеност”. Въпреки тъмните облаци с отражения в кръвта , с предчувствие за буря („Застрашително лято”), в поезията на Иглика витае несломима упоритост и вече самодостатъчност – за разлика от предишната стихосбирка „Déjà vu Hug”, наситена с посвещения, тук те са се ограничили до две.

      „По плодовете ще ги познаете”, казва Свещеното Писание. Тази закономерност касае още повече твореца, поета. Зрял плод е „Захранване на нощта”, предрича богата реколта.


Христина Мирчева




  Христина Мирчева в „Кръстопът“.

Коментарите са заключени.