Анита Велева: Един инч самота и тридесет хектара памук

Публикувано от на май 27, 2017 в 3:12 am.

   И същото презрение в нямата минута, когато затваряш тефтера и се взираш в дългите ми крака. Аз блуждая някъде на юг. Спомням си нещо и претоварвам онази орбита, с която фантазирам, когато си сърдит. Когато констатирам, че в теб не е имало нищо. Не мога да ти дам гаранции. И ключове за гардероба си в отвъдното, пълен с твои снимки, когато си ме карал да страдам. Корените на всяка пролет предричаха насилие. Нанасяше го с безразличие, със своенравие, със светлия памук, с който сваляше грима ми, когато бях уморена. Ти си тук, гледаш свирепо. Поставил си взривове навред. В стволовете на дърветата, в тревата из градината. Костите ми омекват от тази любов, която не обещава край на лятото. Която спира всяка капка от дъжда преди да убоде кожата ми.Аз съм нетрайна. Не дръж лупата толкова близо, защото ме ослепяваш. Не можеш да извадиш огъня, който ме гори, извън твоята власт. Наситен с джаз и силуета на друг. Търся удобно място за тишина, там вадя с пръсти лентата на твоите касети и възстановявам гласа му. После се отпускам и не те чувам. Не те чувам никога повече. Намираш хобито ми за грозно и крещиш. Крещиш като бивш родител. Знаеш, че няма да отида далеч и всякога ще ме настигнеш. Ще ми нанижеш онази бяла яка като фуния и ще смрачиш небето. Ще ми разказваш приказки, държейки ме в коленете си. После ще пожелаеш женското в мен. Ще ми дадеш три секунди в тъмното да се приготвя. Когато ме докосваш, пръстите ти се полепват в смола. Гъстата смола на моята ненавист. Аз съм разплакано дърво. Не си ме питал защо нощувам отвита. Защото бълнувам силно и се задушавам. Стриваш корените ми, натъпкваш ги в тесния пясъчник на нашето съжителство. И се будиш с мисълта, че ще ти сервирам мляко, ще заговоря за деца. Ти ме гледаш с усмивка на педагог и с вина на насилник. Можем да говорим утре, имаш недовършена работа. Аз се скитам в своите ретроспекции.Отивам да поправя палтото си. Мъглата навлажнява устните ми, изпълва сърцето с нерешителност. Решавам да позирам на първия срещнат. Сядам на мократа улица между дините и котките. В онази застояла августовска печал. Върху мен валят бои в розово и синьо. Заличават пропастите, дните. Един слънчев прилеп нахлува в паметта ми. Всички атрибути на болката падат на пода с трясък. Остава наслаждението и моята несръчност, когато държа макарата с конци. И не разбирам защо съм тук. Навярно да преправя шапката ти, но в мен изплува образ на мъж, който се дави. Тогава разбирам, че гласът ми, косите, които се стелят надолу, че по цялата си дължина, аз съм езерото. Под роклята ми съхнат капки. Потискам виковете ти. Знаеш ли, на дъното на същността ми има милост. Поискай я. Но тя не е любов. Не гледай мрачно ветропоказателя пред вкъщи.
   Там, където съм, косите ми са бели, и не намирам логика в писмата. И в кафето. Освен в утайката, по нея мога да изпитам скръбта ти. В нея са пигментите на нежността ти. Тези малки точки, които скоро ще полепнат по артерията ми. Но сега пурпурът е приятно гъст. Аз обичам с друга интензивност. Като Бог, който сади божури навред и поглежда сестрите си, които пият мляко в леки рокли. Обичам те като твоя създателка, която се усмихва на несъвършенствата ти. И слага корони от вятър на добродетелите ти. Време е да сваля забрадката и да ти дам това, което искаш. Да вляза в тревите в мига, в който ги взривяваш.


Анита Велева  








Анита Велева в „Кръстопът”.

Коментарите са заключени.