Без да усетя,
преминах в разбития вражески лагер, сред хората,
чиято работа е да свалят играчките от елхата,
внимателно, една по една.
Затова спрях да питам
колко прилично е да продължи една прегръдка
и какво я разтяга във времето, отчаянието или желанието.
(Знаете, отлепяш се от чуждата гръд
и след няколко секунди се прилепяш отново, вместо довиждане.)
Пак затова се будя всяка нощ – да остана поне за мъничко сам,
да няма нищо спешно за отмятане,
елха, прегърната по пътя към контейнера,
игличка, неизметена от пода.