напомням си да пиша повече
няма нищо по-съвместимо с умората
казвам си
докато простирам прането
в очите му
гледам го как капе
а после малко по малко изсъхва
и преди да се превърне в леден блок
спирам да мисля за всичко
като за едно нещо
както мисля за хората
като за мен
за времето като за никога
или за местата
като за там
това домакинство се нуждае от мен
да мия прозорците
да поливам цветята достатъчно често
и да пея на децата от снимките
нямам време за глупости
нямаме време помниш ли
викам за да се чуя
до страните си
и понякога извън себе си
късният следобед ме огрява
подобно сърцевина
и виждам пред мен как записва думите
сянката на майка ми
Анна Лазарова в „Кръстопът” и в DICTUM.
