Време е вече да пуснеш тая машина някъде от високо,
да я видим как лети,
скърцат ли пантите ѝ,
гънат ли се крилата ѝ
издържа ли на натиска,
има ли баланс,
ръси ли по пътя си свръхбагаж.
Да видим вече дали ще се пръснат
нещата, от които е скалъпена,
по покриви и някакви си възхитителни пейзажи,
дали ще лумне ярко или ще запуши,
не е задължително грациозно да взимаш всеки небесен
завой.
Време е вече да скачаш – сочат кабината
всички, които
цъкат с езици,
опипват болтове,
пробват пружини,
навират се под крилата,
въртят самоделните перки,
накрая просто стоят в кръг обвинително
впили очакване в изгореното ми лице.
Държат да знаят колко извънредна е моята машина,
дали лети купчината откъслеци,
които заварявам, смазвам, боядисвам всеки ден.
Ще полети ли чудовището на онази,
дето прекарва цял живот
да стяга и пили последните детайли,
да трупа,
да доизкусурява,
да гледа от ръба на пропастта…
Онази, неспособната да скочи.
Яна Пункина в „Кръстопът“.
Яна Пункина в DICTUM.
С публикацията искаме да ви напомним е за книгата на Яна Пункина „https://knigabg.com/index.php?page=book&id=25666”, в която то е публикувано и все още може да бъде закупена от „Български книжици“.
