Първата част от интервюто (на Теодора Тотева) с Йон Калман Стефансон, който гостува в България за представянето на превода на романа си „Тъгата на ангелите” („Жанет 45“, преводът от исландски е на Стефан Паунов) – можете да чуете този фрагмент в DICTUM – завършваше с думите му „Добрата литература трябва да е като влюбването”.

С „В книгата освен за любовта се говори и за смъртта: огледало, в което героите се оглеждат през цялото време…”, Теодора Тотева покани Йон Калман Стефансон в следващия тематичен кръг на разговора:

– За мен е невъзможно да пиша за живота без да пиша за смъртта. Има само две неща, които са сигурни – че сме родени, и че ако сме родени, ще умрем. И сме единственият вид на този свят, който ясно осъзнава във всяка секунда на своето съществувание, че сме смъртни, че ще умрем, и че всички около нас рано или късно ще умрат. Това е голямо бреме – да гледаш децата си, например, и да си даваш сметка, че един ден и те ще умрат. Така че аз се опитвам да намеря някакъв смисъл във всичко това, за всички нас – да открия какво е смъртта и какво означава тя. Това е и причината за основния глас в този роман, за една група хора, които са заклещени между живота и смъртта, причината именно те да разказват тази история е, че аз искам да разбера какво е живота и какво е смъртта. Докато пишех, се надявах да бъда способен да видя какво е смъртта, какво е това, което наричаме „Царство на смъртта” и дали изобщо има нещо, което може да бъде наречено така.
– Успяхте ли?
– Получих някои подсказки, чувства и изживявания, за които никога не бих говорил. Винаги ми се иска да смятам, че волята ми да пиша по някакъв мистичен начин изтрива разликата между живота и смъртта. В ума си аз винаги пиша за онези, които са живи, но и за онези, които са си отишли от нас.
– Любовта и смъртта ли Ви вдъхновиха за „Тъгата на ангелите”
– Мисля че това е фундаменталното вдъхновение на всички мои творби. Това е едновременно вдъхновение, но и отчаяние, защото се страхувам, че отвъд няма нищо. Но непрекъснато се боря да открия нещо, което ще ме убеди, че в края на краищата оттатък има нещичко, все пак. Това, което дава надежда, е разбирането, че ние познаваме 5 % от Вселената, 95% от нея е непозната. За мен това колко малко знаем всъщност е голямо успокоение. В същото време е толкова плашещо, че си въобразяваме, че знаем толкова много. Мислим си, че знаем едва ли не отговорите на всичко. Но ние сме просто начинаещи в тази Вселена. Има толкова за научаване. Дано имаме възможността да научим повече.

    Предлагаме ви и възможността да чуете този фрагмент от разговора (симултанния превод е на Манол Пейков):

Запис за АрсМедия, който ще бъде излъчен и в „Страници“ (предаване за литература на БНР – Радио Благоевград).

И още:

– Една от основните теми в „Тъгата на ангелите” е въпросът за силата и слабостта. Имаме двама герои, които често са поставяни в ситуации, в които ги виждаме – и това са пощальонът и момчето – единият е смятан за силен, а другият за слаб. И това, което винаги ме е вълнувало, е как точно дефинираме силата и слабостта в нашето общество. И винаги дефинираме силата на страната на мъжа, а слабостта или чупливостта е нещо женско. Но ако погледнеш по-дълбоко, много често дефинираме като сила именно тази така наречена слабост. Защото силата уж е нещо мъжко и е свързано с физическата сила, и ако обиколиш големите градове – почти всички статуи са на мъже. („Няма статуя на сама жена в София” – вмъква Манол Пейков) Забелязах, че няма такава статуя и в София, а ако влезете в църквата – 90-95% от всички светии са мъже.
И в ума ви се вгражда схващането, че онова, което е важно и силно в нашето общество, непременно е свързано с мъжествеността. А причината за това е, че патриархалните общества пишат историята. И това е едно от нещата срещу които трябва да пишем и говорим. Днес това е по-важно от всякога. Ако погледнете света на рекламата или песните, YouTube или каквото и да е, вие ще видите, че в 80-90% от случаите жената само танцува около силните мъже, и все още ако искате да продадете кола или скъп часовник, слагате до него една полугола жена. Посланието е, че тялото на жената е за продан. Ако си момиче на 10, 12, 15 години, този образ непрекъснато ти се натрапва. Да не говорим пък ако си момче на тази възраст – ти постепенно започваш да вярваш, че си над жената – тя е за продан, а ти си онзи, който управлява света. Това е нещо, което трябва да променим. Ако Доналд Тръмп беше жена, никога нямаше да го изберат.
– Говорим за силата на промяната… По какъв начин вие променяте света с писането си?
– По-скоро това е една надежда да променя света. Защото когато изпратиш книгите си на читателя, ти никога не знаеш дали ще успеят да постигнат някаква промяна. Мисля че винаги се опитвам да накарам хората да мислят по различен начин за света, за живота си. Защото сме толкова обсебени от идеи, които не са наши, а сме попивали още от детството си. Един пример – повечето от нас приемат, без да се замислят, че Бог е мъж. Което е абсурдно. Никой не е виждал Бога. Но ако той съществува, би следвало да е толкова обемен и непостижим, да е нещо много по-голямо от мъж, жена или животно. Когато създаваш образ на Бог като мъж, правиш и всичко възможно да запазиш хегемонията на мъжа в съвременното общество, да го оставиш на пиедестала, на който е поставен – ако Бог е мъж, очевидно мъжете са по-важни от жените. Така че за следващите 100 години трябва да свикнем да мислим за Бог като за жена, за да постигнем някакъв баланс. Това е едно от нещата, които искам да постигна с писането си – да мислим Бог като жена.
– Търсите баланс и чрез този баланс се надявате да промените света…
– Да, точно това се опитвам да направя.

   Очаквайте продължението, в което ще чуете: „След като изяснихме това трябва да кажем също така, че Тя непрекъснато чете художествена литература. Просто не съществува друга възможност. Защото както знаем от библията, Бог използва думи, за да създаде света. Ако Тя не беше казала „Да бъде светлина!”, все още щяхме да сме обградени от мрак. Да, Бог е преди всичко поет”…
   И още:: „Не си спомням първото стихотворение, което написах, но си спомням първия разказ. Всичко изведнъж ми се стори кристално ясно. Бях на 20-21 години и внезапно, за първи път в живота си, сякаш разбирах всичко. А когато завърших разказа и оставих молива, отново не разбирах нищо.
   Това е едно от големите чудеса, една от големите тайни на литературата: докато пише, човек е по-проникновен, по-всевиждащ. Именно затова литературата е по-широка, по-дълбока и по-мъдра от своя автор. Затова вярвайте на литературата, не на писателите.”

   Днес (07.06.2017 г.), Йон Калман Стефансон гостува от 18:30 часа в Студио 1 на Радио Пловдив (ул. „Дондуков“ 2). Срещата му с българските читатели ще продължи на 8 юни в Бургас, с начало 18:00, в Дом на писателя (ул. „Волга“ 1).