Спомняш ли си още какво беше домът?
Дом – джоб в кожуха на януарската фъртуна,
домове ниски и тумбести като египетска гласна.
Винаги защитени от зелените езици на дърветата –
най-вярна беше липата, есен
плачеше със сухи сълзи.
Старомодните рокли се люлееха на тавана
като обесен. Горяха стари писма.
В салона дремеше старото пиано,
хипопотам с жълти и черни зъби.
На стената висеше накриво кръст
от пропадналото въстание и снимка
на тъжно момиче – пропадналия живот.
Въздухът миришеше на вермут –
едновременно горчиво и сладко. Домове, домове, къде сте,
край чий океан, в чии спомени,
под покрива на чие небитие?
Когато вятърът отваряше прозорците,
в стаята се втурваше синьото бъдеще
и спираше дъха на муселиновите завеси.
Огънят беше годеник на смъртта
и все й носеше букети от бледи искри.
Превод от полски: Силвия Борисова
Публикацията в „Кръстопът” е от книгата ”невидима ръка” („Издателство за поезия „Да”, София, 2015 г., подбор и превод – Силвия Борисова).
