Първо се учех как да се боря,
след това как да живея,
а накрая се научих и как да умра.
Прегърнал гръбнака на нощта,
носен от звездния вятър,
обикалях инкубаторите на светове
и рядко се усмихвах,
а след това ме заведе в стаята ти
накрая на този град.
Върху тавана се отразяваше прозорец,
разделен на четири от кръста на Спасителя.
В едната половина сянката ти се прокрадна
тихо и ловко и се сви като котка в съзнанието ми,
а в другата весело си стоеше един буркан,
пълен с бира,
към който се устремяваше непрекъснато ръката ми.
На фона разстроено пиано и картонен
самоделен инструмент
пресъздаваха неща, чути толкова отдавна.
В края на цялата суета един червено-бял комин
разпръскваше в небето болка.
Калоян Праматаров в „Кръстопът” и в DICTUM.