Вечно вися над едно серпентиново гърло – гладно и жадно.
Държа се за клепача на ръждясал будилник.
10, 20, 40 години стискам.
Чакам, сигурно, времето да ме изчегърта от ръба.
Да ме изрони ръждата.
Да ме отлюспи от тиктакането.
Да цопна в някоя топла локва с попови лъжички.
Бистра локва с гледка към морето.
Да гледам след корабите.
С корона от лотоси и напращели комари.
Да се люлея по вятъра, като млада тръстика,
до края на лятото.
И сигурно ще се намери един добър моряк да ми придърпа вълните,
че да плесна с опашка и да си ида.
У дома.
Ирен Филипова в „Кръстопът”.