Милен Миланов: Погреби ме в пустинята

Публикувано от на ноември 12, 2017 в 1:30 pm.


   Скъпа Маргарет,


   Трети ден съм заточен в Александрия. С перспективата за още четири денонощия в този прекалено европейски град, започвам да съжалявам, че напуснах Кайро. Работата е там, че поради една или друга причина изтървах парахода си.

   Маргарет (никога няма да се уморя да ти го казвам: името ти е прекрасно, Мар-га-рет, като свежестта на горски плод, Маргарет, сравнимо единствено с твоя поглед, вперен в безкрая), не мога да ти опиша колко щастлив съм от факта, че приех поканата на доктор Даниелс и предприех това пътуване. Болката от раздялата с теб, цялото напрежение около организирането на изложбата и месеците на граничеща с лудост работа по подготовката ѝ, всичко това ми се отрази много зле. Естествено, ако самата изложба не се бе оказала такъв успех, нямаше да мога да замина. Египет е прекрасна страна и много ми се иска да можех да те доведа някога тук. От Кайро до най-южните краища на страната, минахме отвсякъде и благодарение на удобството, предоставено ни от пътуването с дахабия (частна лодка; пътеводителите на Кук ги препоръчват като най-добрия начин човек да разгледа Египет и въпреки няколко доста сериозни недостатъка, за които мисля да пиша на компанията, не мога да не се съглася, че действително е така) спирахме навсякъде за колкото време искаме, да изследваме, разглеждаме и всичко останало – и това за десет франка на ден, които включват наема за лодката, както и заплатите на капитана и екипажа. Прекрасно. Видяхме Гиза (как да кажа, че съм бил в Египет, ако не видя величествените пирамиди на царете от Старото царство?). Бяхме в Дашур и в Тива и стигнахме чак до Судан. Ще ми се да можех да заявя, че съм те забравил по време на всички тези приключения, но би било безочлива лъжа. Истината, прекрасна моя, е че през цялото време ти живееше в сърцето и обитаваше мислите ми.

   Всяко приключение, красива картина и любопитен инцидент, през които преминах, изживях с мисълта за теб. Спомените ми от тези вече отминали дни) ще живеят вечно в паметта ми под формата на писма, които пишех до теб наум. За щастие, време действително да ги напиша не ми оставаше. Прекалено зает бях да живея. Сега, ако опитам да разкажа всичко, което ми се случи в Египет, в края на своя престой в тази страна, която Херодот отново две хиляди години по-късно би описал като най-причудливата на земята, и би бил прав, ще се проваля по най-мизерен начин. По-скоро следва да напиша книга, за да има място за всичко. Книга, която да посветя на теб. Звучи ли ти добре? Идеята току-що ми дойде, и може би когато се завърна в Ню Йорк и напредна със създаването на всички картини, чиито скици събрах тук (а те са много и прекрасни, току-виж съм създал ново течение, или възродил движението на ориентализма в западното изкуство, точно толкова вдъхновен се чувствам), наистина ще се захвана с тази задача. Книгата, без следа от съмнение, ще стане бестселър и ще имам всички пари на света да се връщам в Египет всяка зима. Маргарет, струва ли ти се глупаво още да не съм напуснал тази страна, а вече да ми липсва? Да мечтая за завръщането си в нея, както удавник мечтае за твърда земя?

   Но не, в едно кратко писмо няма място за целия свят, който Египет представлява. Въпреки всичко, иска ми се да ти дам пример за това какво твоят някогашен любим е вършил напоследък. Струва ми се, срещата с господин Питри, буквално последното приключение, което преживях преди да отпътувам за Кайро, а след това към Александрия, откъдето ме чакат Малта и Алжир, после Ливърпул и презокеанският лайнер, който ще ме отведе в Ню Йорк, град, който вече не се считам за способен да възприемам като дом, е подходящ.

   Първата вечер след завръщането ни в Кайро приехме поканата за вечеря в дома на доктор Грант. Уилям се запознал с него предишната зима и не можеше да престане да говори единствено със суперлативи за доктора. Живеел от години в Кайро. Личен лекар на халифа. Посрещна ни лично на входа на жилището си и тогава разбрах, че дори нашият Уили от време на време успява да си изгради правилна представа за хората. Докторът е дребно човече, с поддържани мустачки и винаги облечен в безукорен костюм дори в най-жестоките сахарски жеги. За някои хора знаеш, че са изначално добри още в секундата на първото ръкостискане и срещане на погледите. Грант е от тази порода.
   Съдбата обаче не е била особено благосклонна към него напоследък. Жена му починала скоро и докторът очевидно скърбеше за нея. Предното лято пък, както ни довери той, докато прислужникът носеше кафето и коняка след обилната вечеря, едно от момчетата в кухнята нарочно запалило пожар в личната му библиотека и избягало с бижута и антики на стойност над сто паунда.
   -Макар да не е в природата ми да се оплаквам, господа, особено пред хора, с които ни крепи толкова младо приятелство – каза Грант, сърбайки кафето си съвсем по ориенталски – не мога да не призная, че в последните година-две единственото, което ме крепи, е контактът с хубави, честни и интелигентни хора. А колкото повече туристи идват в Египет с всеки сезон, качествените хора намаляват.
   Размърдах се неудобно на стола си. В крайна сметка ние не бяхме нищо повече от туристи. Докторът забеляза това.
   – Но, извинете, млади Уърдсуърд, определението турист не обхваща вашата компания. Бих казал, че всички вие сте много по-интелигентни и почтителни от средностатистическия пасажер на параходите на Кук.
   Нищо работа и въобще нямаше да му обърнем внимание, но милият Грант се изчерви. Сигурно мислеше, че е проявил крайна нетактичност, изказвайки мнението си, за което на всичко отгоре вероятно беше прав. Уилям обаче е много добър в замазването на подобни конфузни ситуации. Веднага пита дали крадецът от миналото лято е бил заловен.
Доктор Грант махна с пурата си и посипа сивите си панталони с пепел.
   – Естествено. Два дни по-късно вече бяха предали малкия злосторник на властите. Човек би се изненадал колко бързо работи египетската полиция, когато потърпевшият е приближен на халифа човек. Всички предмети обаче вече бяха потънали в черния пазар.
   – Ужасно – додадох аз. – Сигурно щетите за колекцията Ви не могат да бъдат описани.
   – Изгубих няколко ценни монети, това е вярно. Не като парична стойност, разбира се. Но пък да се оплакваме точно тук от липса на антики е като шотландците да се оплакват от липса на дъжд. Още кафе или може би коняк, доктор Даниелс?
   – Да, бих понесъл още, и от двете – обади се Джек, който в този момент разлистваше обемист том за флората в Северна Африка. Надигна се от креслото, остави я на близката масичка и вдигна от нея книга голям формат, чиято предна корица информираше, че в страниците отдолу се съдържа мемоар на Египетския изследователски фонд. – В Америка се чуват добри неща за фонда. Предполагам познавате поне част от хората, отговорни за него. Бих казал, че пътеписът на госпожа Амелия Едуардс за нейния круиз по Нил е едно от най-добрите неща, които съм чел за тази страна.
   – Ах, мисис Едуардс, да. За съжаление възрастта ѝ вече напредва, освен това е толкова ангажирана с всичките си дела, че все не успява да намери време да ни посети. Но тя е почти толкова прекрасен писател, колкото човек. Следя доста отблизо дейността на фонда и мога да Ви уверя, че въпреки дребните пречки и разногласия, начинанието е наистина обещаващо. За съжаление в момента никой от работещите за Фонда не се намира в района, иначе с удоволствие бих Ви запознал.
   – Действително, би било много интересно.
   – Макар че – в очите на доктор Грант проблеснаха пламъчета. Лицето му се озари, все едно е дебело момченце, току-що попаднало на цял долап сладкиши. – Един, за съжаление вече бивш, служител на ЕИФ в момента работи покрай бреговете на Биркет Карун във Фаюм. Ако наистина проявявате интерес, утре бихме могли да го посетим.
   – Да не би – попитах – да говорите за Флиндерс Питри, докторе? Онзи, който миналата година откри именно във Фаюм колекция от прекрасни погребални портрети от времето на гръцкото и римското владичество?
   – Вие го познавате? Чудесно!
   – Не, запознат съм единствено с работата му. За хората от моя занаят откритието му бе точно толкова голяма сензация, колкото за всички останали.
   – Е, утре ще имате възможност да срещнете човека на живо. Гледката си заслужава.
   Доктор Грант не можеше да изглежда по-доволен. Една от малките страсти в живота му бе да среща интересни и кадърни хора и после да ги запознава с други, които смята за такива. До края на вечерта с Даниелс обсъждаха професионални въпроси. Уилямс се извини, че няма да може да ни придружи до Фаюм на следващия ден. Имал неотложен ангажимент в града. Знаеш го Уили – когато пристигнахме преди два месеца изживя кратка авантюра с някаква четиринадесетгодишна арабска проститутка, докато търсехме подходяща лодка за пътуването си, и сега искаше да я намери отново. Когато по-късно му разказахме какво е пропуснал, си изяде шапката. Изиграхме една партия шах и разбира се, ме разби (никак не я умея тази игра). После дойде време да пожелаем лека нощ на нашия домакин и да се уговорим за среща рано следващата сутрин на гарата.

   Хубавото на тази страна е, че и да искаш, не може да се успиш за сутрешна уговорка. По-добър от всеки будилник, а и по-надежден, се явява призивът на мюезина за сутрешна молитва. Напевът е приятен и дори в началото да си изпитвал раздразнение от безбожния час, в който мюсюлманите са принудени да отделят глави от постелята си (с тях, също и ти), бързо се свиква.

   Заради едно магаре, упорито отказващо да мръдне от средата на улицата въпреки псувните и ударите на господаря си, заедно с него и претоварена с репички каруца, за една бройка все пак щяхме да изтървем влака. Даниелс тъкмо предлагаше да освободим каретата и да извървим едната миля пеша, когато магарето реши, че е причинило достатъчно проблеми за една сутрин, и продължи по пътя си. Кръстовището се отпуши и съвсем скоро миризмата на речна риба (гарата се намира точно до рибния пазар) извести, че сме достигнали целта. Доктор Грант ни очакваше в удобен костюм за езда, широкопола шапка и невъзмутимия си иконом, когото поредицата нещастия, сполетели доктора в последно време, бяха убедили, че не трябва да изпуска господаря си от поглед.
   Докторът ни поздрави радушно. Свирката на началник-влака прикани всички ни да се качваме. Естествено (не забравяй къде се развива действието) композицията потегли чак след четвърт час – достатъчно време да напреднем значително със закуската от сандвичи със студено месо и лимонада, предвидливо приготвена от прислужника на доктора, и причината за забавянето спря да ни интересува.

   Гледката през прозореца – схлупени кирпичени колиби, често без покрив, палмови дървета и напоителни канали, разделящи земята на Египет на равни парцели по същия начин, по който това се е случвало преди пет хиляди години, фелахите, подкарали животните на водопой, мръсни ухилени деца, които махат на пътниците във влака или замерват вагоните с камъни – всичко това бях виждал вече десетки пъти пред последните месеци, но още не ми бе омръзнало. Хипнотичното усещане, че съм попаднал в потопена в магия страна, ме обзе.
Дори в този ранен час доктор Грант бе великолепен събеседник. Разказа ни за колоритния археолог, с когото предстоеше да се срещнем и търпеливо отговаряше на въпросите ни за земята, хората и историята. Така почти не разбрахме кога влакът напусна очертанията на Нилската долина и навлезе в изкуствения оазис на Фаюм – още едно велико достижение на фараоновата епоха, което продължава да функционира и днес.
   Линията свършва в центъра на административната област, Мединет ел Фаюм. Останалите до последната спирка пътници, с тях и ние, слязоха на прашната гара, вечерният хлад вече само спомен, улиците на М. ел. Ф. доста по-малки и не толкова оживени, колкото Кайро, но и тук като навсякъде, по цял ден кипи хаотична дейност. Никой не бърза за никъде, а вчерашната работа неминуемо остава за вдругиден, а в същото време и фелахи, и европейци сякаш непрекъснато се занимават с нещо.
   – Е, господа, първият етап от пътуването ни приключи. Сега остава да се придвижим ще шестнадесет мили покрай Биркет ел Харум, за да достигнем лагера на уважаемия господин Питри – съобщи доктор Грант. – Навремето с удоволствие бих предприел подобно пътуване и пеша, но в сегашното положение най-много да си изкопая гроба някъде в пустинята.
Даниел вече тръпнеше от нетърпение да обсъди с великия изследовател идеите си за расовите особености на древните жители на Египет. От доктор Грант бе научил, че преди няколко години самият Питри се занимавал със същия въпрос, изследвайки релефите в Асуан. Същите релефи, от които Даниелс разполагаше с прекрасни фотографии и скици (дело на не кой друг, а моя милост). Приятелят ми поиска да узнае какво предложение има домакинът ни за транспорт оттук насетне.
Докторът се усмихна под мустак.
   – Уважаеми колега, един англичанин не предлага и предполага, когато можеше да предостави готово решение. Снощи телеграфирах на господин Хюърт, мой личен приятел и инспектор по напояването в оазиса, с молба да ни осигури транспорт до Хавара. И онази кола там, струва ми се, е точно за нас.
   Естествено, предположението му излезе вярно. Кочияшът носеше бележка от въпросния Хюърт, който се извиняваше за невъзможността да ни придружи. Спешен служебен ангажимент налагал да отпътува за Кахун (sic), но непременно да предадем сърдечни поздрави на Питри.
   – Всеки средно интелигентен човек тук обича нашия археолог – сподели Грант, след като прочете бележката.
   Колата ни преведе сред поредната редица канали, ниви, палми, крави и селяни. Стигнахме до селото Биаху и там напуснахме главния път, за да продължим по тясна пътека между браздите.
   – При нормални обстоятелства за да стигнем Хавара, би следвало да продължим още четири мили до единствения мост над големия канал в далечината. И след това да се върнем обратно от другата страна. Когато Питри отиде да работи при пирамидата предния сезон обаче, работниците му построиха понтонен мост близо до лагера. Така съкрати почти два пъти както своя, така и пътя на посетителите си.

   Както можеш да си представиш, Мардж, още преди да срещнем човека, вече изпитвахме немалък респект към него. Репутацията му го следваше навсякъде. Но, отново както можеш да си представиш, любима моя, нищо от чутото не бе в състояние да ни подготви за Уилям Матю Флиндерс Питри в целия му блясък.

   Колата ни стовари на няколкостотин ярда от лагера на археолозите, досами канала. Водата течеше точно покрай прочутата пирамида от Хавара, и когато оставихме арабина да се грижи за конете и да се наслади на скромния си обяд от хляб и фурми под сянката на едно дърво, не можехме да отделим поглед от величествената гробница (все пак, доста по-малка от която и да е от пирамидите в Гиза) на все още неизвестния фараон от Средното царство.
В лагера цареше весел, контролиран хаос. Палатките стояха до самия ръб на разкопките на римското гробище (самият аз вече започвах да отбирам това-онова от целия този археологически бизнес), където предната година излязоха прочутите фаюмски портрети.
   Работниците пееха и подвикваха, докато копаят. Възрастните мъже копаеха земята, събираха камъни и ги прехвърляха боклуците в плетени кошници, които малки момчета после отиваха да изпразнят върху голяма купчина встрани. Гледката бе по-различна от всичко, което бяхме видели досега. Само две седмици по-рано надзирателят на работниците при един храм на западния бряг в Тива авторитетно ни обясни, че без камшик няма и археологическа работа. В Хавара, не само че надзиратели с камшици не се виждаха, но хората сякаш вършеха задълженията си с вещина и удоволствие.
   Доктор Грант постоя в центъра на лагера, облегнат на своя бамбуков бастун, и с усмивка погледа как върви работата. После ни посочи най-голямата палатка и ни поведе към нея.
   Ако не се вгледаш внимателно, би помислил, че съоръжението е полева болница или морга. Навсякъде около палатката бяха струпани обезглавени тела, които оказа се, са мумиите на покойниците от същото онова римско гробище. Тъкмо пред входа десетинагодишно арабче бе конструирало с изненадваща изобретателност пейка от пет-шест от въпросните мумии и, покатерено върху произведението си, играеше на камъчета с мънистата, които придържат бандажите на мумиите. Платнището на палатката се отметна и отвътре изскочи висок младеж, който скастри непослушника. От малкото арабски, който вече съм започнал да хващам, разбрах, че името на пакостника е Омар.
   След това младежът се обърна към нас и лицето му грейна, когато позна доктора. Възможно ли бе това да е прочутият Питри? Тук действително ставаше дума по-скоро за момче, отколкото за мъж. Видимо възрастта му не надвишаваше седемнадесет-осемнадесет години. Ръстът му бе около шест фута и десет, дори дванадесет инча. Имаше руси коси, малко по-дълги, отколкото се счита за прилично. Носеше прашни, но доста стилни дрехи, които стояха небрежно разкопчани в средата на този вече горещ работен ден. Определено не беше възможно това да бъде Питри.
   За да потвърди заключението ми, доктор Грант поздрави младежа:
   – Маурис, каква приятна изненада! – двамата се здрависаха и дойде ред да бъде представени – Господа, това е Маурис Еймъс, бъдещо светило в правораздаването и наследник на една от най-изтънчените фамилии, с които Кайро може да се похвали. Маурис, позволи ми да ти представя моите американски приятели, доктор Даниелс и Уърдсуърт, изключително обещаващ художник, за когото тепърва ще чуваш много, убеден съм.
   – Приятно ми е – младежът действително оставяше впечатление за приветливост и интелект. – Хващате ни в средата на много напрегнат ден. Сутринта работниците откриха няколко маски, а и се надяваме най-сетне да стигнем коридорите на пирамидата. Този сезон е доста напрегнат, основно защото мистър Питри трябва да пътува между Хавара и Иллахун два пъти седмично, както се оказа наскоро. Вярвам, че Ви е уведомил за това, доктор Грант?
   – Как? Изглежда съм пропуснал. Искаш да кажеш, че Уилям не е тук днес?
  – О, тук е – Еймъс махна с ръка. – Тъкмо ми показваше как да реставрирам един от погребалните портрети, когато му се наложи да се разбере с представител на редовните ни посетители.
   При тези думи младежът посочи на юг.
   Вгледахме се по-внимателно в уречената посока и действително, висока брадата фигура крачеше енергично през полето в периферията на разкопките. Малко по-напред друга фигура, облечена в традиционната за фелахите одежда, вървеше в същата посока. Арабинът извърна глава и когато видя преследвача си, ускори крачка. Археологът обаче не му остана длъжен. Оборотите на преследването ставаха по-високи. Арабинът вече тичаше в търсене на укритие или на място, където да пресече канала, а работниците на обекта нарушиха обичайната си дисциплина и сега, изправени над изкопите, дюдюкаха, подхвърляха шеги по адрес на своя сънародник и окуражаваха английския паша, който няма и минута след като се бе затичал, сграби мародера първо за полите на дрехата, после за врата. Без да казва нищо, го помъкна обратно към обекта, където нещастникът бе подложен на същинска Разходка на срама. От най-възрастния мъж до най-дребното хлапе, всички работници сега се заливаха от смях и тупаха господаря си по раменете и по-гърба, поздравяваха го за добре свършената работа и сочеха заловения на местопрестъплението крадец и го подиграваха. Дори под солидния си тен нещастникът пламна целия. Питри наведе брадатото си лице към ухото му, прошепна нещо и го пусна. Мародерът хукна към дървения понтон като ловджийска хрътка след заек, изпратен от викове, ръкопляскане и смях. След цялото това унижение никога нямаше да се върне в Хавара с надеждата да открадне или купи антики от верните работници на английския паша.
   Видимо доволен от свършената работа, Питри реши да обърне внимание и на гостите си.

  Маргарет, гарантирам ти, че баща ти, достопочтеният съдия, би се възмутил до дъното на своята пуританска душа от вида на тази пълна противоположност на английски джентълмен. Бих дал всичко, за да ги срещна (ще ми простиш ли нетактичността, любима моя?). Уилям Питри е висок (младият Маурис го минава с не повече от инч) и слаб. Ръцете и раменете му обаче са яки от години работа на терен. Гласът, с който ни поздрави (първо доктор Грант, когото посрещна като стар и обичан приятел, после Даниелс и мен), бе висок и боботещ, а пръстите му стискат като менгеме (както имах удоволствието да се уверя, щом ми подаде ръка). Но не това е възмутителното у него.

  Питри носи най-небрежния аутфит, който човек може да си представи. Килнатата му назад шапка открива широко чело и неподдържана коса, която може да се сравнява единствено със стърчащата във всички посоки на света брада. Този ден бе облечен единствено с риза и износени панталони. Обувките си носеше на босо (забележи, никакъв помен от чорапи!). В пространството се движи с бързи, но добре отмерени движения, сякаш дори частица от енергията му не бива да бъде пропиляна.
   Направих му комплимент за начина, по който се справи с натрапника, а той рече просто:
   – Отношенията с търговците на антики на един археологически обект трябва да са толкова ясни, колкото отношенията с работниците – след секунда пауза добави – Де това да бе възможно и с Комисията по антиките.
   Щом разбра, че съм художник, видимо се въодушеви:
   – Всеки сезон ни трябват опитни художници. Харесва ли Ви Египет? Тук има безкрайна нужда от кадърни хора във всяка сфера на науката и изкуствата. Случайно да отбирате това-онова от химия?
   Отрицателният ми отговор поохлади ентусиазма му, но въпреки това мигове по-късно вече бяхме около работната маса в палатката му (няколко сандъка за съхранение на антики всъщност), в единия ъгъл: постеля, отново от дървени сандъци; още от тях ефективно разположени във всеки ъгъл на тясното пространство; една полица + голям триножник, който в момента изпълняваше функцията на закачалка за дрехи) и гледахме прясно откритите портрети.
Господин Питри вече бе успял да възстанови един от тях:
   – Въпросната дама – рече англичанинът – както сами забелязвате, е поносимо хубава, а очевидно сама е имала още по-високо мнение за красотата си.
   После обясни, че е открил три метода за реставрация на портретите. Повечето просто маже с разтопен пчелен восък, или, както в случая с „поносимо хубавата” дама, разтопяваше восъка от оригиналната полировка на портрета чрез внимателно нагряване със свещ. Ефектът е неописуем. Мога да потвърдя, че впечатлението от фотографиите във вестниците не лъже – портретите изглеждат все едно художникът тъкмо е приключил с изработката им.
(Третият изобретателен метод за консервация, който Питри измислил, включва измиване с оризова вода и нанасяне на тънък лист хартия върху повърхността; този метод носи задоволителни резултати при по-тежките случаи, каквито се оказаха останалите портрети от днешната находка – с изключение на един младеж, който нашият домакин определи като „склонен към деменция”.)
   Информира ни, че за съжаление няма навика да спира посред работен ден за глезотии като почивка или обяд. И без това програмата му била натоварена. Откакто узнал, че Комисията по антиките дала разрешение на банда иманяри да тършуват из Лахун – територия в неговата концесия – решил два пъти седмично да изминава пеша разстоянието от шестнадесет мили между двата обекта. Присъствието му в Лахун било наложително, за да избегне колкото се може повече от щетите, които иманярите с лиценз можели да нанесат. А будната му съвест не му давала мира при мисълта, че оставя младия Еймъс (който, както се оказа, тъкмо завършил гимназия и решил, че най-добрият начин да прекара ваканцията преди да отиде в Тринити Колидж, е като доброволец за чичо ти Бил) да се оправя с всички неразбории в Хавара: контрол над работниците, опис на находките, счетоводство, плащания, осигуряване на храна и така нататък, и така нататък.

   Малкият Омар приготви чай и ни почерпи с фурми, хляб и сирене, което взехме със себе си, докато Питри ни поведе на скоростна обиколка през разкопките. Как върви този човек! Даже Даниел, когото всички познават като голям самохвалко относно спортната си форма, се задъха, докато профучавахме през римското гробище. Всеки сантиметър изкопана пръст се преглежда внимателно и дори най-микроскопичното парче натрошена керамика се прибира грижливо, за да бъде нарисувано, фотографирано и описан в полевия дневник. Еймъс изостана, за да скицира положението на скелета в един от гробовете, а Питри ни поведе към мястото, където предната година, под главата на жена, погребана директно в земята, намерили дебел папирус с „Каталога на корабите” от 2-ра песен на Илиада.
   – Единственото нещо, по-бързо от походката му, е потокът на мисълта му – по-късно с възхищение отбеляза Даниелс.
   След гробището отидохме при пирамидата, където малко, но добре обучени работници, се трудеха върху изкопаването на шахта през самия покрив.
   – Тази пирамида определено е най-голямата загадка в кариерата ми – обясни Питри, докато наблюдавахме как работниците внимателно отместват тухла по тухла от конструкцията, обират пясъка от спойката, а после подреждат дървени греди за подпори, така че да не рухне тунелът (поредното изобретателно хрумване на Питри) – Целия минал сезон си блъсках главата къде трябва да бъде входът. Всичко, което знаем за пирамидите, ни учи, че следва да го търсим от север. Но такова нещо тук просто няма. Всъщност, по всяка вероятност входът е някъде извън самата пирамида, с което откриването му става по-трудно от военна победа на французите. Затова сондираме самата структура, с надеждата да попаднем на коридор.
   – Но удряте на камък – вметнах аз.
   Питри се засмя.
   – Не бих могъл да се изразя по-точно. Миналият април открихме гробната камера. Оказа се издялана от едно единствено огромно парче монолитен кварц. Разчистихме цялата стена и така и не успяхме да разберем откъде да влезем. Затова зазидахме всичко и тази година опитваме нов подход.
   Обратно в лагера доктор Грант ни информира, че смята да си ходи. С Даниелс изразихме желание да прекараме нощта в лагера. Питри се съгласи. Обичаше да приема гости. Грант обеща да остави инструкции в Мединет ел Фаюм да минат да ни вземат на следващия ден по обяд. Обещахме му да го посетим за чай преди да напуснем Кайро, после се сбогувахме.
Следобедът се яви като прекрасен епилог на всичките ни приключения до този момент. Действително, мила моя, не мога да си представя по-добър начин, по който бих могъл да запомня този Египет, от веселата песен на работниците и техният организиран труд с кирки и лопати, от въодушевлението при дори най-малката находка (Питри дава бакшиш, равен на цената, която работникът би взел за предмета от търговците на антики). Точно така, струва ми се, се прави велика наука. Единственият подозрителен инцидент, на който станах свидетел този следобед, беше групичка работници, на които Мухамад – дясната ръка на Пашата, който се ползва с уважението на всички араби в лагера – говореше ядно нещо. Очевидно не можеха да се разберат за някаква си тяхна работа. На вечеря питах домакина ни има ли някаква идея за какво става дума. Той само сбърчи вежди и рече:
   – Ще се наложи да разследвам. Благодаря, че ме уведомихте.
  След това заразказва поредния си анекдот от кариерата си в Долината. Питри е пълен с истории.

  Самата вечеря бе великолепна в своята простота: консервиран фасул и говеждо, плодове и чай. Даниелс най-сетне получи възможност да сподели възгледите си за расовата принадлежност на древните египтяни. С удоволствие установи, че домакинът ни е достигнал до същите изводи. По негово мнение, коренното население (което той нарича до-династично) било типично негроидно. После, някъде на границата на историческата епоха, от изток, от страната Пуне (дебело подчертано в оригинала, бел. ред.) дошла династичната раса, много по-напреднала еволюционно във всяко отношение от негрите, и донесла цивилизацията, която познаваме като египетска. Въпросната земя, обясни Питри, се намира нейде по източните брегове на Африка, или може би на Арабския полуостров, и египтяните я помнят като земя на златото и благоденствието, като страната на боговете, през цялата си история.

  Най-сетне дойде време за сън. Настаниха ни в една от по-тесните палатки, заделена специално за спалня за гости. Мога да се закълна, че добре свитото одеяло, което използвах за възглавница, бе положено върху пълен с мумифицирани глави сандък.Мила Маргарет, с това би помислила, че вече предългият ми разказ приключва, но, уверявам те, не би могла да грешиш по-фатално. Всъщност, интересното тепърва предстои.

   Точно преди разсъмване ни събудиха викове и патърдия. Даниелс скочи на крака и започна да тършува за револвера си.
   – Май ни нападат.
  Излязох да проверя какво всъщност се случва. Маурис Еймъс се обличаше и тичаше едновременно:
   – Намериха коридора! – съобщи той и хукна към пирамидата.

   Минути по-късно и ние бяхме там. Питри, все още с нощна шапчица върху чорлавата си глава, се обясняваше на висок глас с работниците и раздаваше бакшиши. Още преди разсъмване денят обещаваше да бъде грандиозен. Дали десетки метри под краката ни, в камерата, ни очакваше непокътнато царско погребение? Започнах да се потя въпреки студа.
Питри се обърна към мен:
   – Искате ли да слезете в коридора заедно с мен?
   – Кой, аз?
   – Разбира се. Долу е тясно и човек с вашето телосложение би могъл да свърши работа.
   С помощта на въжена стълба се спуснахме през отвора. Носехме единствено свещи.
   – Господи, какъв задух – възкликнах.
   Питри драсна клечка кибрит и я поднесе първо към моята, после към своята свещ.
  – Пирамидата не е отваряна от поне четири хиляди години. Разбира се, че е задушно. Подръжте това.
   Подаде ми свещта си и започна да се съблича.
   – Подът е прогизнал от подпочвени води, а коридорите напред са задръстени с кал и отломки. Ако жегата не ни убие, то поне ще си съсипем дрехите. Съветвам ви да последвате примера ми.
   Продължихме по коридора единствено по долни гащи. Питри спираше на всеки няколко крачки и правеше изчисления на ум. Коридорът се стесняваше заради боклуците, криволичеше първо наляво и надолу, после надясно и по-надолу, като лабиринт, конструиран да обърка евентуалните неканени посетители. В тази графа влизахме и ние. Няколко пъти се наложи да лазим на четири крака, с кална вода до лактите, а свещите ни гаснеха. Викахме едно от момчетата горе да ни носи сухи клечки кибрит, понеже, само по бельо, нямаше къде да ги държим. През цялото време имах чувството, че гранитните стени от двете ни страни ей сега ще се сключат в смъртоносна прегръдка. Горд съм да кажа, скъпа Маргарет, че твоят любим успя да запази самообладание въпреки страха си, и се държа превъзходно до края на изпитанието.
   А краят дойде когато, след поредния завой, изведнъж стените се разделиха и се озовахме в гробната камера: помещението бе напълно наводнено. Сред три фута вода плуваха два саркофага. В самите тях открихме само овъглени кости. Прикрепихме свещите на ръба на царския саркофаг и огледахме съдържанието им добре.
   Човек би помислил, че Питри остана разочарован. Клекнал над саркофага на великия фараон, чието име все още не знаехме, само по памучни гащи, англичанинът постоя със затворени очи. На трептящата светлина върху лицето му разцъфна весела усмивка:
   – Входът е под южния край на пирамидата. Никога не бих помислил да го търся там. Ще Ви помоля да оставите свещта си тук, на тази издатина, и да се гмурнете с мен. Търсим парчета керамика. Някъде тук трябва да има фрагмент с царско име, което да ни покаже в чия гробница се намираме.
   Търсенето продължи десетина минути, в които свещите ни вече догаряха. Най-сетне пръстите ми се сключиха върху парче от грънец, на което различих йероглифи. Питри го взе и огледа:
   – Амен-ем-хат III – прочете той и ми показа друго парче, от неговите открития – А това тук е името на една от неговите дъщери, Неферу-Птах. Изглежда е починала преди баща си и е погребана с него. Току-що, приятелю, още една от загадките на древната история бе решена.
  Скъпа моя Маргарет, вярвам, гордееш се със смелостта на своя любим, който се оказа неволно въвлечен в авантюра, на която приятелите ни в Ню Йорк не биха хванали вяра. Убеден съм, щом намеря време да ти напиша и за остатъка от преживяванията си, ще се гордееш с мен дори повече. Дори ще намериш сили да ми простиш обидата, която ти нанесох при последната ни среща (вярваш ли, че минаха две години оттогава?). Да ми простиш, както аз ти простих, че послуша баща си и отхвърли любовта ми, скъпа Маргарет, както ти простих, че се омъжи за онзи сив и скучен бюргер (що за име е Самза?), както ти простих, че умря, а онова адско изчадие, плода на несправедливата ти връзка с един нискоинтелигентен банков чиновник, е все още живо. Ще имаш ли сили да го сториш, любима, било то и от гроба?



   Вечно твой,
   Ханк
   11 януари 1889, Александрия



   Из личния дневник на Флиндерс Питри за 1889-та:

   „9 януари. Подозрения, че Мухамад изнудва работниците за част от надниците им. Проникнахме в гробната камера на пирамидата – Аменемхат III. Изпратих американците. Даниелс – интелигентен, но надут и страхлив, като всеки свой сънародник. Уърдсуърт – ненадежден. Искаше да влиза в пирамидата с мен. Отказах. Взех Абдер Рахим (слабото момче) и Ахмет (брат му). Уморен и доволен. Следва още много работа в гробниците от Средното царство в района на пирамидата.”


Милен Миланов





Милен Миланов в „Кръстопът“.

Публикувай коментар