Предлагаме ви думите на Чавдар Ценов за романа на Марек Биенчик „Психиатрична болница „Творки”(„Панорама“, 2017 г.):

   Да се разказва за войната чрез любовта, чрез откриването на чувствата от младите хора, чрез безрезервното им отдаване на емоционалните пориви само на пръв поглед е странно. Като си помислиш, точно така трябва да се разказва за войната – чрез нещата, от които тя лишава хората. Чрез чувствата, чрез мечтите, чрез жадните за ласки и харесване човешки очи. Ако ги няма тези неща, неща в кавички, разбира се, какви неща са това, това е всичко, животът в най-пълната му цялост; та ако ги няма любовта, приятелството, светлината на влюбения поглед, за какво тогава да живееш, не е ли все едно дали е война, или не е война?!
   Впрочем в романа „Психиатрична болница „Творки“ от Марек Биенчик войната само се споменава. Но споменаването на войната има свойството да предизвиква ехо, споменеш войната и край – не можеш да се отървеш. Разказваш съвсем за друго, но войната, независимо от теб, набъбва като очакване в съзнанието на читателя, расте и гръмогласно се разпада, а парчетата се множат: вввв, ойойойойййй, нанатата… Вътре в читателя вече е тревожно, вътре вече напрежението е друго.
А междувременно приглушено и мелодично върви разказът, войната пак само се споменава, така, между другото, пак ехо, пак тревога, но разбираш: няма да има сцени от концлагери, куршуми няма да свистят, нито ще присъстваме на хайки и нацистки изстъпления. , но от това няма да ни олекне нито на йота.
   Разбираш още – храната, бита, предметите са важни, но по-важни на този свят са шумоленето на листата, вятърът, слънцето. Именно те ще липсват на мъртвите, именно за тях трябва да съжалява ненавреме погубеният живот.
   Главният герой на романа, счетоводител в психиатрична болница край Варшава, болница, която, можете ли да си представите, е управлявана меко от немците. (Впрочем тази болница „Творки“ е нещо средно между „Четвърти километър“ и Карлуково. Тук се казва – „Ти си за Карлуково!“ Или ти си за Четвърти километър!“, а в Полша казват – „Ти си за „Творки“!“)
   По времето на Освиенцим, на гетото и на въстанията, някакви си немци управляват меко някакви си луди. И какво излиза – разказваш за любовта по време на войната, но война в истинския смисъл няма по страниците на книгата, ситуираш действието в лудницата, но животът на лудницата не е предмет на разказа, само фон. Лудите – Дюрер, Рубенс, Гьоте, Бисмарк, Антиплатон, Нютон, Клеопатра и т.н. – само се мяркат, от време на време като древногръцки хор задават въпроси, например: „Къде е Соня?”. Всъщност всички питат къде е Соня, главната героиня на романа. Къде е кралицата на бала, кралицата на компанията, кралицата на всяко празненство и на всеки делник, къде е най-красивата, най-добрата, най-чудесната сред всички нас? С нейната предсмъртна бележка започва романа и с нейната предсмъртна бележка завършва. Затваря кръга постмодерният роман и в него завърта тревожните герои, без да отговаря на въпросите защо Соня се предаде на немците, защо Соня си отиде от живота, защо го напусна, нали Соня обичаше, нали беше обичана, защо?
   Не може да се отговори на всичко, даже сякаш най не може да се отговори на важните въпроси, на най-важните пък съвсем не може да се отговори. Тогава идват стиховете, може би чрез тях ще ни просветне подредбата на света, може би чрез тях ще проумеем мотивите за човешките постъпки. Бердичев, Соня е от Бердичев, а в Бердичев живеят евреи. Нима се забравя откъде си, нима можеш до безкрай да се правиш на някой друг? С каква цел? Да оживееш, но нали ще оживееш като някой друг, т.е. пак ще си мъртъв.
   Това, разбира се, са читателски предположения, може изобщо да не стоят така нещата, което е видно от следния пасаж: Вероятно на същата пейка, във всеки случай четвъртата отляво на централната сграда, но вече желязна, седнах вчера и аз с компютъра, двайсет и пет на двайсет сантиметра и заредена батерия за три часа, става дума за Pentium Texas 2000, но аз го прекръстих „Варшава завинаги“; и след седмица ще седна пак там във вторник, и следващия вторник отново. Пейката ще е свободна, не е ден за посещения, от кофите за боклук ще се издигат тъмни пари, а оттатък портала тракането на влака ще се чува ту по-близо, ту по-далече, рефрен без строфа, електрическо мементо на вечното завръщане, скоро вече може да е и електронно, а след няколко години сигурно на въздушна възглавница и единична релса, но все така с кондуктор и билетен контрол.
   Онзи, който се опитва да възстанови случилото се някога, като теб, читателя, не знае какво се е случило, пристъпва опипом в повествованието, разсейва се с любов, с природа, с разговори и разходки сред лудите, с пазаруване из околните села, с празнуване на рожден ден, с младежка чистота на преживяванията, напук на войната, напук на смъртта, сякаш само и само да отложи досега със смъртта и с войната, с ей там някъде димящите комини на крематориума. Но смъртта ще дойде, тя винаги е неизбежна, но през войната няма търпение и подранява, винаги подранява, а понякога идва съвсем, ама съвсем ненавреме.
   Всичко това са само предположения, повествованието тече под сурдинка, неизказани са нещата, недообяснени, разчитат на въздействието на думите сами по себе си. Именно езиково е изграден този роман, езиково и музикално. Ето какво казва за него Милан Кундера в рецензия за френското издание на романа: Често повествованието в този роман се превръща в песен, думите и формулировките се повтарят като рефрен, появяват се рими, полетът на думите не отслабва и ви увлича и носи до края на книгата. Не сме привикнали на такава мелодична сила на романите и нямам предвид само това, че фразите са много добре конструирани, не, тази мелодия е много настойчива, тя има значение, непрекъснатото ѝ присъствие ни кара да разберем, че преживяната реалност от „оцелелите“ прилича на сън, „в който всички танцуваха сред парите, отложени от прозата на живота и от поезията, появила се незнайно откъде“…
   Накрая още едно предположение. Думите са на Юрек, счетоводителят Юрек:
   Виждаш ли под нас трепкащите светлини на градовете, проблясващите линии на влаковете, белите върхари на планините? Този дим от комините, тези обширни ивици на плажовете? Това е нашата Земя, там възникват и изчезват държави, там се ражда всичко и всичко умира. Колко странно е да си човек. Каква трудна, огромна задача е човешкостта.
   Не е ли този роман именно за човешкостта. За основната ни задача сякаш на този свят – да не загубим при никакви обстоятелства човешкостта. Ами ако се страхуваме, че ще я загубим, че бихме могли да я загубим, докато се занимаваме с любовта си и не чуваме ехото, не забелязваме фона? Може би тогава повикваме смъртта?
   Смъртта идва и Соня вече я няма. Нея я няма още в началото на романа, в края пак я няма. А помежду им лежи краткият ѝ живот, приличащ на шумоленето на листата, на вятъра и слънцето. Миг и край. Но за да не е край, романът с всички сили се опитва да възстанови случилото се.
   Една възстановка, пълна с чувства, може това да е романът „Психиатрична болница „Творки“ от Марек Биенчик. Има думата читателят.

Думи на Чавдар Ценов относно романа на Марек Биенчик „Психиатрична болница „Творки”, който Издателство „Панорама“ представи през месец Декември в НДК, по време на 45-ия Софийски Международен Панаир на Книгата.