Анита Велева: *** (Искам да намеря тихо място…)

Публикувано от на януари 10, 2018 в 6:43 am.


Искам да намеря тихо място,
в което да извърша онази рискова операция
по присаждане криле на камък.
И да ти позволя да стъпиш върху гръбнака ми,
за да полетиш.
Да ти позволя да влезеш,
колкото можеш навътре в светоусещането ми.
Една старица продава кестени в щайга.
Ти откъсваш етикета, откупвайки лицето ми.
В склада на спомените мивката не спира да капе.
Халата ми пада. Подарявам ти всички капчици от тялото си.
Конденза на страданието.
Тръненият венец се впива дълбоко в челото ми.
Преди да изпищя, ще потъна удобно в съзнанието ти.
В онова място, на което човек често преекспонира,
преувеличава, преди да забрави.
Оставям кана с вино на масата и те чакам в полумрака.
Сешуарът ти работи с честотите на кино-камера.
Изсушава устните ми, връхчетата на косите, ацетона.
Кино-лентата обвива тялото ми като змия.
Скоро онзи гладък кестен, око на болката
ще се изпече във фурната.
Ще го оставя да изстива, докато се върнеш
и започнеш да го галиш и да му съчувстваш,
считайки че облекчаваш мъката ми.
Аз събирам кожичките на старостта ти,
отвлечените ти понятия в плик като след аутопсия.
Държа ги под леглото си в рая.
Може би когато мине време, ще спра прожекцията.
И ще се наредя в редицата на мравките,
чакащи за супа.
Ще спра да паля кралството ти
и ще започна да се извинявам.
Отчаянието си има своите методи-
ще приема евтаназията на мисълта за теб.
Притискам зрънце черен пипер в небцето си,
докато сълзите ми отбележат живота.
В интерната ме обличат в лен.
Гледам пеперудите навън, които свалят
брадите на моите възпитани демони
И цветята растат високи.
Чаршафите ти ухаят на изоставеност.
Спирам пръсти в страниците на Данте
и разбираш какво е Ад-
да останеш постфактум в глаголите:
обичам, копнея и чакам.
Аз съм една непомнеща жена от покрайнините.
Свали паяжините от пропуснатото,
без да раняваш лицето ми.
В неделя изпращаш колет с ябълкова торта и фиби.
Стоят толкова добре в сивите ми коси.
Устните ми се разтварят в нещо като прошка пред огледалото,
в което чувствам, че се спускаш през лъчите.
Сълзите ти тръгват и се връщат в своята река,
в която, вярвай, ще се срещнем.


Анита Велева  








Анита Велева в „Кръстопът”.

Публикувай коментар