на едното ми рамо
слънце
на другото – небе
дишам в очите си
превит на две
следя
овала на обувките
и подобно Белия заек
нямам време защото
някъде някога
някой или нещо
ми каза:
нямаш време.
от бързане по
чакълестия глас
на часовника
изранените колене
репетират въпроса:
кога натежаха толкова
секундите под клепача
чак се плаша
да не забравя
колко е часът.