За последен път видях майка си преди трийсет години, пъхна в ръката ми два лева и се качи в един камион. Лихвата от този спомен е по-малка, отколкото ако бях вложил тези два лева в банка. Може би затова никога не псувам на майка.
   През годините никога не съм се питал къде е тя. Би могла да е навсякъде по света или вече да не е сред живите. Понякога ми се иска да ѝ кажа нещо, тогава гледам нагоре към звездите. Макар да мисля за майка си по-скоро като за паднала звезда. Виждал съм я да пада още преди да се качи в онзи камион. Оттогава не вярвам, че се сбъдват желанията, които изричаш докато пада звезда.
   По ирония се казвам Звезделин. Не съм кръстен на звездите. Нося името на един имитатор, който успешно говорел с гласа на Тодор Живков. Обяснението на баща ми е, че съм се родил във времена, когато всичко е било имитация. Звезделин ми е като хороскоп с двойно тълкуване – официално казвах, че съм именуван на съжителството между звездите и Дельо хайдутин: звезделин. Да, татко имаше чувство за хумор. Други чувства нямаше. Когато мама избяга с онзи шофьор, баща ми изгуби единственото си чувство. Безчувствено живя двайсет и две години после. Само понякога когато убиваше мухи, го чувах да ги нарича с името на майка ми. Стояна. Кръстена така, за да стои и остава.
   Когато си тръгна, татко дълго време отказваше да повярва, че вече я няма. Аз пък не можех да повярвам, че някога е живяла с нас. Не беше майка като майките. Приличаше на есен на листата си. Увяхваше всеки път като погледнеше към мен или баща ми. После спря да ни поглежда. С това дете няма ли майка да го погледне ме посрещаха и изпращаха в детската градина.
   Имах си любима книжка, за Хензел и Гретел. Молех мама да ми я чете. Тя вземаше книгата, но не я разлистваше. Погледът ѝ не беше върху страниците. Някъде извън мен и приказката. Тогава си мислех, че освен Хензел и Гретел, погледът на мама е третото изгубено дете. Опитвах се да си го представя в страшната гора. Сигурно първия път когато е избягал от нас, погледът ѝ бързо е намерил пътя към дома. Имал е разхвърляни знаци, лесно се е върнал. А после е навлязъл още по-навътре в изгубването, мъчили са го глад и жажда, утолими единствено в чуждата захаросана къщичка. Дали в нея мама има друго дете, дали го обича повече от мен, дали му чете приказки. Ей така съм се питал.
   Веднъж ми каза да бях те изгубила тогава, сега щях да съм свободна. На мен ли го казва или на другото си дете от другия си поглед. И до днес не знам. Но като че ли само тогава стояхме на едно и също място едновременно и тримата: аз, мама и погледът ѝ.
   Правил съм толкова много опити да я оправдая, че си мисля за детството си като за опитно поле. В него майка ми като нетрайно насаждение. Може да съм я преполял с детските си сълзи.
  Отместеният ѝ поглед ме преследва от време на време. Като потрошен и изоставен автомобил, на когото са оцелели единствено страничните огледала. Имаше такъв в края на града, играл съм си в него. Веднъж падна мълния и изпепели колата. Нищо не остана от нея. Така осиротях два пъти.
   Може би един ден ще отворя автоморга. Да поддържам паметта за майка си.







   Йорданка Белева в „Кръстопът”.
   Йорданка Белева в DICTUM .

Разказът е включен в новата книга на Йорданка Белева „Кедер” („Жанет 45“, 2018 г.; оформлението е на Иво Рафаилов).