В печат е първият роман на Рене Карабаш (Ирена Иванова) „Остайница“ (Жанет 45, 2018). Това е една история за изборите, които правим и необратимите последствия от тях. История за това да се родиш момиче, когато всички бащи искат момчета. Докъде може да стигне амбицията да угодиш на бащата? Да се превърнеш в син? Грях ли е да избягаш, когато те е страх от смъртта? Грешка ли е да се отдадеш на страстта с цената на нечий живот? История за любовта и човека отвъд пола, отвъд думите ‚син‘ и ‚дъщеря‘, ‚мъж‘ и ‚жена‘. История за човека, събрал гнева и милостта на Господ в своите 21 грама душа.

   Романът е в стил на писане ‚поток на съзнанието‘, който се основава на мисли, достигнати под почти медитативно състояние на връзка с Аз-а и неговото разчленяване, пунктуация от запетайки, асоциации и думи, които смесват минало и бъдеще, създавайки една постоянна динамика на текста и влияние на подсъзнателно ниво на читателя. Разбира се, хаосът на мислите е видими, но текстът всъщност следва стабилна структура от умело построени сюжетни ядра. Според Уилям Джеймс съзнанието е транзитивно – то тече, в даден момент има един център, после има ореол. Около центъра кръжат неща, има периферия, граници и задгранични територии от безсъзнателна психика. Именно в такъв стил е и романът „Остайница“. Тъй като тази техника на писане подмята като вълна читателя напред и назад, задъхва го, изморява го, укротява го и после пак го подхваща, главите в книгата са кратки, за да има място за ‚поемане на въздух‘ от читателя. Подобно на Джойсовия „Одисей“ книгата започва с така нар. „фуга“ – със стихотворението „Още в корема на майка ми чувах разни неща, като баща ми да казва искам син“, чиито части откриват някои от главите в книгата.

   В продължение на две години авторката е изучавала Кануна на Леке Дукагини, за да може да стъпи сигурно върху тази хлъзгава повърхност. А и не може да се говори за чуждите рани, ако не се потопиш в своите. Според Ирена ограниченията, които задава този канон, са идентични на ограниченията и в една свободна държава, убийствата и отмъщенията, които всеки ден извършваме, свободата, която не спираме да търсим, и любовта, която или е позволена, или ни се забранява. Въпреки разказът, който разкрива междуродствени отношения и отнешния жена-жена, историята стои високо над плътта и хомосексуалните тематики, тя е преди всичко за социалната принадлежност на човека, за човека в опаковката и границите, които си поставя сам.

   Очаквайте представянето на „Остайница“ пред публика в края на месец април. Предлагаме ви да прочетете началото на романа:

„ОСТАЙНИЦА“ от Рене Карабаш

роман

Остайница – клетвена девица, жена, която дава клетва за девственост по Кануна на Лека Дукагини и започва да живее като мъж и глава на семейството, в патриархални общества в Северна Албания, Косово, Македония, Сърбия, Черна Гора, Хърватска, Босна. Това е конституционално приета смяна на пола, чрез полагане на клетва, след която жената придобива правата на мъжа, от която жените там са лишени. Кръвните вражди са характерни за местата, на които властва Кануна. Към наши дни са останали само няколко клетвени девици, тъй като общностите се обезлюдяват. Всичко това се намира само на 537 км от България. Това не е мит, нито приказка. Това е историята на човека.

Други наречия за остайница: остайница, мушкара, виргинеша, мушкобаня, харамбаса, завйетована девойка, садик.


_________________________________________________________________________________

ГЛАШАТАИТЕ НА СМЪРТТА

„Канунът“* бе по-силен, отколкото изглеждаше. Той се простираше навсякъде, пълзеше по земята, по синурите край нивите, пъхаше се из пътишата, из пазарите, обикаляше сватбите, изкачваше се чак до алпийските пасбища, дори и по-високо, стигаше до небето, откъдето идеше под формата на дъжд, за да напълни вадите по нивите, заради които ставаха една трета от кръвните отмъщения“

Исмаил Кадаре „Посърналият Април“

много поздрави от брат ми казва братът на Неманя и стреля с пушката само веднъж
топлото тялото на баща ми тупва в шумата, големите му очи, втренчени в него, големите очи на баща ми, втренчени в очите на брата на Неманя, силните му ръце хващат баща ми и го обръщат натам, накъдето залязва слънцето, той е възбуден, като гледа пръстите си в кръв, избърсва ги в ризата на Мураш, глашатаите на смъртта разнасят вестта за убития, застреляха Мураш, Мураш е убит, повалиха Мураш до дивите нарове, при наровете, Мураш, Мураш, Мураш, вика майка ми и потъва в полите си насред улицата, живот мой, Мураш, вятърът носи виковете на глашатаите, виковете настигат майка ми по черния път към дома и я блъска към земята, майка ми потъва в полите си насред улицата, четирима здрави мъже вървят по черния път към дома, на четири букови клона носят тялото на баща ми, пътят е неравен, носачите се спъват приведени, тялото на баща ми се повдига и пада като кашлица, слагат го в краката ми и то вече не помръдва, сега трябва да попитам, всичко както е по Кануна, трябва да попитам носачите това което трябва да попитам, отварям устата си, от нея излиза само горещия въздух, горещия въздух в студа пред лицата на носачите, горещия въздух не живее вече пред лицето на баща ми, хайде, Матя, мърморят на яките си носачите, не ме поглеждат в очите, не искат да виждат смъртта на бащата в очите на дъщеря му, по-скоро биха гледали смъртта в очи

те на бащата, но в очите на дъщеря му никога, те искат да легнат спокойни в креватите си, а аз трябва да остана права, да не губя власт над тялото си, изкашляне, и казвам, какво ми носите

рана или смърт

МАТЯ

излизам от църквата, за първи път усещам студения албански въздух с главата си, сигурно приличам на магаре, косите ми по пода на църквата, да се разделиш с нещо, което винаги си имал, се оказа повече от лесно, сега ще изгорят и роклите ми, всичките до една, без една от баба и лачените ми обувки, даде ми ги преди да умре, роклята и обувките за сватбата ми, беше сложила до дрехите за нейното погребение, ела, бабо, нещо да ти дам, не знам коя от двете рокли е за мен, бабо, с баба ми бяхме еднакви на ръст, преди да си отиде, поряза се докато кла болно яре, кръвта є се отрови и, вземи, бабе, чеиз за сватбата, и двете рокли толкова хубави, едната от червено кадифе, другата синя като небето, взех синята рокля, обувките бели лачени, Бекиа, бабо, взе си моята рокля, върни я, бабо, нарекла съм я за като си отивам, няма, бабо, тази ми харесва, не обичам червения цвят, ти я вземи, нђ, никога не я облякох тази рокля, ей я там седи в килера с лачените обувките, скрих ги преди клетвата,

да не ги изгорят, един път за малко да ги сложа, на сватбата ми, щеше да е в същата църква, в която се разделих с женскитe работи

няма връщане назад

излизам от църквата, за първи път усещам студения албански въздух, сигурно приличам на магаре, какво пък, казвам си, най-ценният метал в Албания е свободата, жената в Албания струва двайсет вола, не гледай мъжете в очите, не ходи в кръчмата, грижи се за децата, пери, готви, най-много да отидат да занесат млякото в мандрата, убийството на Бекиа беше най-разумното нещо, което можех да направя, дадоха ми пушка и часовник, вече можех да пуша и да пия, да движа с мъжете, да ходя в кръчмата и да посещавам стаите за „мъжки приказки“, научиха ме да стоя разкрачен, децата в махалата започнаха да ми викат бате Матя, вървях всяка вечер по тесните улици на селото, упражнявах се, трябваше да свикна с новата си походка, да свикна с това, че не струвам вече двайсет вола, че имам часовник, на татко момчето

баща ти искаше син, но се роди ти млъкни, майко, същият ден се появи Матя, чаках го да съблече дрехите ми, да ме облече в своите, и да сложи часовника си на ръката ми, няма вече Бекиа, косите є плуват в реката, знаете ли какво, госпожо репортер, ние хората имаме нужда от правила и граници, аз мисля, че имаме нужда точно от това, не знам как е при вас, но тук е така, свободата е нещо опасно

цялото село знае Мураш искаше син, ама му се роди момиче

всички искат синове по тези земи, заради кръвния данък, мъжете измират, няма кой да се грижи за мъжките работи, приемам мъжкото име Матя за свое единствено собствено име и нека

излизам от църквата за първи път усещам тръгвам към вкъщи, трябва да знам, че роклята и обувките са там, Прокълнатите Планини се изправят от всичките ми страни, Албанските Алпи, Проклетиите, хиляди километри, накъдето и да тръгна, неподвижната каменна армия, събрана от ръцете на дявола, небето се обляга на раменете им, чуваш ли звънците на мулетата – вечерните камбани на селото, и тогава валеше дъжд, но ситен като роса, вали и не спира, ей така, като сега, и мъгла, винаги мъгла, тук в платото е най-гъста, всичко като сива картина, нито тъжна, нито радостна, как да го кажа, като лице без изражение, разбирате за какво говоря, нали, да спира вече този дъжд, дълго ли вървяхте дотук, тук е така, върви се много, пътищата са дълги и объркани, само местните знаят пътя, като слепите, само те не се губят в тъмното

вървя по вълчите пътеки от църквата към вкъщи, отляво реката тече до мен през целия път като непознат спътник, който знаеш, че няма да те заговори, точно тогава разбрах какво съм направила, когато вече стъпвах с по-големи крачки от моите, спъвам се в камъните, камъните са навсякъде по пътя, няма връщане назад, не мога да прикача косата си отново за главата, да върна думите в устата си, да се издуя като жаба, да кажа истината, веднъж завинаги, изведнъж в мъглата виждам основите на къща, виждала съм я и преди, когато сме минавали оттук с баща ми

за първи път не зная обаче тази къща строи ли се или се събаря

  Рене Карабаш в „Кръстопът“.      Рене Карабаш в DICTUM.

До дни излиза първият роман на Рене Карабаш „Остайница“ (Жанет 45, 2018 г.), вижте началото му.