Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и не поглеждаш към тази улица,
към тази улица и спрелите по нея коли и отражението
на спрелите коли във витрината на сладкарницата,
не поглеждаш към корниза на сградата, строена 1936-а (когато е родена
баба ти),
нито към момичето на ъгъла, което след малко
ще се спъне и обувката му – бяла обувка – ще се изхлузи,
а то ще се подпре с ръка на топлата стена, за да я обуе отново.
Досущ онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш и се прощаваш с изправения гръб,
с дългата коса, с ръцете, които са прегръщали една жена
и още една,
и още
една,
с езика, който е описвал елипси по бялата кожа на паметта.
Ти вървиш и не признаваш, продължаваш
да не признаваш колко желаеш
да легнеш под това червено небе на разтопената пролет,
колко те ужасява, колко те боли,
боли те в очите и в колената, и
в сънищата те боли
това небе.
А как само искаш да свикнеш с него.
Да влезе в теб, да тръгне по кръвта ти,
да задиша с теб, вместо теб, отвъд
теб,
да свикнеш с онзи, който строшава
границата на собствения навик.
Посветен на ежедневните откази
да бъдеш някой друг, освен онзи, който навикът каза, че си,
ти вървиш.
Теодора Лалова в „Кръстопът” и в DICTUM.
