събуждахме се един по един
сред бутилки фасове и слънце
нещо беше приключило
и се смеехме на агонията
която бяхме изпитвали вместо него
довеждаш живота си до край
и го провесваш над бездната –
първо си отива любовта
след нея любовта
и след нея пак
докато не остане нещо
за което е без значение
утрото с ухание на камбана
палмите и юките се поклащаха
като безкрайно весело сбогуване
славеите пееха „майната ви“
под юрското слънце
повече не можехме да изпитаме срам
или надежда
или ужас
бяхме много бяхме всички
повече не можехме да изпитаме повече
смеехме се и никой не обелваше дума
щеше да бъде лъжа да проговорим
Георги Гаврилов в DICTUM и в „Кръстопът”.
