разрязвам тъканта на времето
впивам зъби в устните му
правим любов – градът
се е заключил в медальон
дере ми шията, оставя тънка линия наместо
граница (и обещание)
разместила съм улиците си
разбягала съм стъпките ни
тясно е
след малко ще се счупи времето
след малко още
ще ми стисне пръстите
до синьо
(а цялата съм синьо,
разляло се е то, морето,
в косите дето си люлея)
присъствам. дишам.
с езика си вкусвам –
горчим си
по-хубаво няма.
Теодора Лалова в „Кръстопът” и в DICTUM.
