Само на втория трогателно виси панталон
с издути колене, с щипки като удивителни.
Дори не помръдва, докато Земята
шеметно се върти в периферията на Млечния път,
а ние бъбрим и пием, твърдо опрени в бара.
И не ти казвам, че всичко е инсталация,
че градът е декор. Че светът е декор.
И докато светлината намалява
се чудя имал ли си плюшено мече.
Такова, каквото аз нямах.
И не питам, понеже Земята спира, виждаш ли,
просто набива спирачки насред всемира,
и четири етажа тераси съзаклятнически
се разпадат – кула от карти
пред връхлитащото ме щастливо изумление.
Кратко е. Тук сме.
