Цял живот се бори
срещу прашните им
тежки мускули.
Най-много се бореше
да бъде по-умен
от тях.
Пазеше гръбнака си –
да не се превие като лавица
в библиотеката.
Говореше много –
за да не се умълчава.
Призляваше му
от думи –
бутафории
и изрази,
които го стягаха
в сърцето,
сякаш искаха да му влеят
мастило наместо кръв.
Успя в едно –
да ги изгори,
една вечер,
когато някакъв човек
му обясняваше за света
и всичко останало,
а той
от своя страна не можа да му
обясни в едно изречение
какво мисли.
Изгори ги.
После само изкривеният му гръбнак
напомняше за това
колко много книги е чел.
* – Стихотворението е от книгата на Невена Борисова „Бавни портрети“ („Български писател“ и „Наслука“, 2009 г.).
