Седяхме на покрива на старото казино в кръг, сякаш щяхме да си въртим масе. Някои от нас все още нямаха осемнайсет, а минаваше един вечерта, което би довело до проблеми с куките, които обикаляха наоколо, та липсата на трева беше добре дошла, поне по отношение на безопасността. Лампите наоколо бяха изпочупени, разбира се, и единствената светлина идваше от осветлението, поставено по оня новия паметник, който трябваше да изобразява моряшки възел, но формата му беше толкова фалически символична, че веднага си извоюва изключително нецензурен прякор след младите в града. След няколкочасово обикаляне из Морската съвсем се бяхме разложили и покрива на тази изоставена сграда ни предлагаше перфектното място, където да хвърлим мешки, раници и торби, да се излегнем, да гледаме звездите и да се опознаваме бавно и мързеливо. Историята беше започнала с вечната уговорка в седем и половина на Пантеона, където се бяхме събрали с Къдравия, Галя и Мрънката, който всъщност се казваше Мирослав, но Мъро беше името му за пред обществото, а в нашата компания „Мрънката” се беше наложило заради чаровния навик да настоява за „приятно студена бира” пред сервитьорките. Приятно студената бира, твърдеше той, трябва да е държана в хладилник на втората преграда в продължение на час и да е извадена оттам петнайсет минути преди консумиране.
      Естествено, нашата беше двулитровка, извадена от хладилник преди около час и беше далеч дори от хладното, да не говорим за „приятно студено”. Само че Мъро тоя път не мрънкаше, вероятно защото беше зает да омайва една от непознатите мацки с историята за това как преди два дни гимназията му била механото на футбол, а той вкарал два гола и направил три асистенции. С Галя се спогледахме, понеже тая история я бяхме чували поне 4 пъти за последното денонощие и се разхилихме. Къдравия се откъсна от съзерцаването на небето и попита:
      – К’во, бе?
      – Нищо. – казах – Мъро разказва за мача. Пак. – с което си изпросих нацупен поглед от него, а мацката му усети, че й се предлага фукня трета ръка и се заприказва с една от приятелките си. Тях не ги познавахме. Като стигнахме до консенсуса да дойдем и да се разположим на покрива, компанията им вече беше тук и тъкмо се канехме да се изнасяме, когато един тип с дълга права коса, пълен антипод на Къдравия, се обърна и викна:
      – Абе някой от вас сантасе играе ли?
      Аз играех, тъй че останахме, понеже никой от тях не искаше да се изправи срещу пича, който ни беше заговорил. По-късно стана ясно, че е заради навика му да държи едно-две допълнителни аса в крачолите си и да седи по турски с ръце в скута, само че докато го разбера, беше минал около половин час, бях загубила три пъти с 66 на 8, а моите хора се бяха сдушили с непознатите и не ни се мърдаше наникъде.
      Телефонът ми се разпищя и Галя пусна една доволна усмивка:
      – Той ли е?
      Щракнах на входящата кутия на съобщенията и установих, че не е той.
      – Рая. Пристига от Стара Загора с влака в 3 часа, Сани ще е с нея. Утре са тука в 7 без 10.
      – Стара Загора ли? – наостри уши сантаседжията. Май се казваше Кирил. – Ние сме от Стара Загора! Ваш’та Рая къде учи?
      – Търговската. Ама аз що мислех, че сте от Бургас? – изненадах се.
      – Аз всъщност съм от Бургас – намеси се неосъществената мацка на Мрънката. – те са ми на гости просто.
      – Нали знаеш как е – ухили се Кирил. – навършваш осемнайсет през май, а през юни вашите те пускат за пръв път на море с приятели и целия свят е в краката ти.
      – Мене ме пускат на море самичка от хиляда години. – свих рамене. – Ама да, ясно. За колко време сте тука?
      – Седмица.
      – Ще изкарате бургаски Джулай значи! – каза възторжено Галя.
      – Естествено – отвърна едно червенокосо момиче, което през повечето време сплиташе и разплиташе косата си на плитки. Изглеждаше пристрастена. – За к’во ти е да дойдеш на море, без да изкараш Джулай?
      Кирил кимна съгласно.
      – Първия ми Джулай, чакам го откакто прослушах Хийп на 6.
      – Бургаските Джулаи винаги са най-хубави – каза Къдравия. – Каварна- Маварна, Камен бряг и така нататъка нищо не струват. Тук може да е пълно с мазут и куките да обикалят цяла нощ, ама има супер много легенди през нощта.
      – Какви легенди? – заинтересува се червенокосата.
      – А, бургаските призраци…
      Старозагорци ни изгледаха недоверчиво, а домакинката им се ухили. Всички между 16 и 23 в града знаят тия истории, само че почти никой не им вярва. Пък като станат на 23, забравят.
      – Какви призраци, бе? – попита Кирил.
      С Мъро, Галя и Къдравия се спогледахме.
      – Кой ще разправя?
      – Абе вижте сега – започна Галя. – Слушате ли блус?
      Те размениха учудени погледи.
      – Аз – понякога. Не е като да съм луд фен. – каза Кирил. Бургазлийката и другото момче, което досега не беше продумало, кимнаха в знак на съгласие, а червенокосата каза „Не.” Къдравия се намеси:
      – Е, значи ще е трудно да разберете. Вижте сега, ти – посочи той към мълчаливеца – какъв блус си слушал?
      Момчето се стресна.
      – Ами не знам… Джанис Джоплин, Гари Мур, по радиото ако пуснат понякога…
      – А на живо?
      И четиримата поклатиха глави отрицателно.
      – Ще се наложат повече обяснения – въздъхна Галя. – Гледайте сега, блусът си има пулс и всеки път е различен. Затова и човек не може да каже „слушам блус” и да очаква, че е казал нещо кой знае колко смислено.
      – Не че вие не говорите смислени неща. – вмъкнах.
      – Да, естествено – кимна приятелката ми. – Само че има огромна разлика дали ще пуснеш тая музика по радиото за фон, дали ще се разтичаш от кеф, докато я слушаш на запис вкъщи, или ще си хванал за ръце приятелите си, докато някой свири на плажа и от струните лети пясък.
      – Което значи, че китарата на другия ден няма да става вече за нищо, само че тогава на никого не му пука – отбеляза Мъро. – Понеже в такива вечери, които се получават истински само през лятото, времето спира и всички умираме.
      – Не в истинския смисъл, де. – намесих се. Тия мои странни приятели със странните им изразни средства…
      – Да, бе, ясно – каза Кирил. – И вие сега ни обяснявате, че такива вечери могат да се случат само в Бургас?
      – Абсолютно. – заяви Къдравия.
      Старозагорци се разхилиха. Мъро ми метна развеселен поглед.
      – Те никога не са били на пълнолуние в Аязмото. Ама ти знаеш разликата, нали? – обърна се Кирил към домакинята им, за която успях да се сетя, че се казва Мария.
      – Между другото, техните също са вълшебни – каза ми тя. – Аязмото е един огромен парк, жива гора направо, с хълмове, където ако се качиш по пълнолуние, с повече късмет намираш самовили. Само дето ние не ги намерихме и се наложи да слушаме цяла нощ как Кирето се опитва да ги призове с музика. А след няколко часа пеене на Lady In Black, да, наистина умираш.
      Всички се разсмяха, а мамещия на сантасе тип се обиди.
      – Не, бе, няма нищо, аз вярвам, че я пееш хубаво – опитах се да замажа положението. – Само че вие не сте намерили ваш’те мацки, а тука призраци блусари на всяка крачка.
Мария се ухили.
      – В Старата фрегата, нали?
      – Ти пък откъде я знаеш тая история?
      – Всеки в Бургас я знае – сви рамене тя. – Дай ми цигарите. – извади една, запали и пламъчето освети дългите й бели пръсти. Къдравия си посегна към китарата, докато старозагорци гледаха с любопитство приятелката си. Тя отвори уста да продължи да говори, в същия момент от неговите ръце се отрониха няколко протяжно топли акорда, а червенокосата подскочи и се разпищя. След кратката паника и разцепилия тъмното смях всички се наредихме отново в кръг, нашият човек засвири бавно, а Мария каза на гостите си:
      – Т’ва е няк’ва стара градска легенда. Аз само съм я чувала, обаче имам приятели, които упорито твърдят, че им се е случвала и то или преди да е минал Джулай и да е почнало същинското лято, или след началото на август, когато календарно се пада средата му, ама на теб ти се струва, че вече свършва. – аз, Галя, Мрънката и Къдравия кимнахме в знак на съгласие. Вярно, то си е топло поне до средата на септември, ама от средата на лятото нататък си убеден, че ти остава съвсем малко време с него и тече по-бързо, отколкото можеш да го изживееш.
      – Т’ва го няма при нас – отбеляза Кирил. – В Стара Загора си е няк’во безвремево цялото лято, три месеца тежест и жега.
      – Нормално, нямате море – обади се Мъро. – Тука законите на физиката се объркват някак.
      – Да, точно. Та, тия, които казват, че им се е случвало, са най-често запалени блусари. Обикновено на феста в края на август се случва да идат група приятели, там е бърканица – на плажа е, горят огньове, сцената е полукръгла, хората са насядали един до друг срещу нея, пеят, държат се за ръце, между изпълнителите и публиката има едно празно място, което обикновено се запълва с танцуващи, и е някакво уютно, на други концерти никога не се получава по този начин… – заразказва Мария и тогава се намеси Къдравия:
      – Пък се получава така, защото всички, които са със сърце в тая музика, са приятели. „Който пее, зло не мисли”, бас държа, че е измислена за блуса. Да сте видели на друг концерт хората да си поръчват песни, а свирещият на две крачки от тях да се хили и да пее к’вото им е кеф на тях, а не предварително подреден списък? Да сте видели на друго място хората да се държат за ръце, да танцуват, да сънуват и да си играят с текстове и звук едновременно?
      Старозагорци и Мимето се спогледаха.
      – Именно, не сте. – завърши триумфиращо Къдравия и изсвири началото на Jailhouse Rock.
      – Та – прекъсна го Мария – разказвали са ми, че понякога се случва някой от най-запалените типове просто да изчезне през нощта и да се върне на другата сутрин. Никой не се шашка, щото те обикновено продължават да свирят докъм 2 и после всички изпозаспиват, та не е лесно да следиш къде е всеки през цялото време. Само че преди две години, Тишо като се върна сутринта, беше доста… нетишоизглеждащ.
      – Тихомир..? Оня с тениската „Blues On The Beach”? – попита червенокосата.
      – Точно, с него се запознахте днеска.
      – Тишо и ние го познаваме. – казах. – Не знам за колко време сте се видели, ама тоя е най-лудия блус тип, който съм виждала. Историята как се беше запознал с призраците беше някъв хит из целия град онова лято. Миме, ти ще кажеш правилно ли разказвам, щом си му приятелка. Бях чула, че по някое време, като затихнала музиката, тръгнал да се поразходи с някаква мацка, с която се запознали на феста. Тя го замъкнала към ей оня край на Морската – посочих надолу към пристанището. – и той си казал, че ще намаже тая вечер, пък тя го запознала с нейни приятели, дето свирели в „Старата фрегата”.
      – Това е едно запустяло заведение на края на парка – обясни Галя. – Преди е било един от символите на града, само че го закрили и сега стоят само останките от сградата, а тя е оформена като яхта, с мачтите и всичко, и надписа „Старата фрегата” още си стои.
      – Да, само че са го затворили толкова отдавна, че никой от нас не го помни отворено – добавих набързо. – И Тишо затова се шашнал, а като влезли с мацката вътре – всичко подредено, оправено, около петнайсетина човека събрани, пеят, свирят – кеф. Те се оказали пичаги, разбира се, обяснили му как се събрали стари приятели, откупили заведението и сега го стягат да отвори отново, тая вечер бил купона преди откриването. Тишо ги гледал, корави блусари всичките, момичето – симпатяга и останал. Те се разсвирили…
      – Ама така се разсвирили – каза Мъро, – че даже на нашия му дошло в повече, танци-манци, чудо, братче! Скапал се и той, заспал по едно време, а като се събудил – лежи, моля ти се, на пода в запустялото заведение, наоколо прах и разрушение, прозорците – заковани, въобще пълен ужас. Успял да избие една от вратите и да се измъкне, отвънка минавала някаква патрулка и го арестували за навлизане с взлом в частна собственост.
      – Нищо, че всъщност е било излизане. – вметна Къдравия.
      – Точно. – каза Мария. – А после не му повярваха на историята и решиха, че просто се е надрусал.
      – Нищо чудно наистина да… – опита се да каже Кирил и Галя и Мъро скочиха.
      – Не е!
      – Добре, де, не е нужно да реагирате толкова – защити се старозагорецът. – К’во, да не би да е невъзможно?
      – Не, разбира се. – намесих се аз. – Само че той не е единствения. Миналата година братовчед ми каза, че му се е случило нещо подобно. Горе-долу по това време на годината е било, бил сам на моста, депресиран нещо. Мацката му го беше зарязала май тъкмо. Та, седи си нашият там и обмисля плюсовете и минусите на самоубийството, когато вижда, че, без да усети, до него са се настанали няколко човека, застанали в кръг и свирят нещо. Повикали го да дойде с тях, пак пели, свирили цяла вечер, запалили един огън на плажа, а на сутринта се събудил и познай – никой.
      – Ами помниш ли как Морския го бяха замотали към солниците? – вметна Мъро.
      – Или Лили като ни беше дошла на гости как не се върна цяла вечер и после ни заведе до Фрегатата и изпадна в потрес?
      – А оня блек метълист, дето оттогава слуша само блус?
      Галя се изхили.
      – Помните ли Тяната, който се кълнеше, че е говорил с Джанис Джоплин?
      – So I’m gonna try, try, try just a little bit harder – включи се Къдравия и с Мъро започнаха песента. Трагично, както винаги, така че се наложи аз да се включа в пеенето, за да заглуша поне отчасти ентусиазма им.
       – Ето на кого ми приличаш! – възкликна Кирил. – От толкова време се чудя! На нея ми приличаш!
      Аз се усмихнах.
      – Да, бе, често ми го казват. По косата, нали?
      – И усмивката.
      – Абсолютно – нахилиха се приятелите ми.
      Зазоряваше се. Почти всички бяха изпозадрямали, като изключим старозагореца, така че аз станах, протегнах се и подхвърлих на Мрънката:
      – Абе ние не е ли време вече да се прибираме?
      Лицето на Кирил, когато се стопихме във въздуха по посока Старата фрегата, беше най- смахнатото, което съм виждала. Но бас държа, че отсега нататък ще остане див фен на Джанис.



      Александрина Георгиева е родена на 20.07.1991г. в Бургас, където и в момента учи в природоматематическа гимназия. Занимава се активно с айкидо, освен с литература. От две години участва в летния уъркшоп, организиран от Дом-музея „Петя Дубарова“, гр. Бургас. Печелила е първа награда за есе в конкурса „Бодлите на таралежите“ през 2007г. и първа награда за проза в конкурса „Петя Дубарова“ през 2009г.

  На 27.05.2010 г., издателство „Либра Скорп“ представи дебютната книга на Александрина Георгиева – сборникът с разкази „Пясък и канела“.

      Александрина Георгиева в „Кръстопът“.
      Александрина Георгиева в DICTUM.