Когато изгубихме посоките на света
изтръгнахме езиците си.
Но и сега не можем да влезем в храма на смирението.
Има твърде много спомени,
за да пречистим цялата писменост.
Как да назовем света,
разделяйки историята на дъха му
от историята на сегашната карта,
която боли под вените,
която боли върху вените
и разкъсва тялото на части.
То трябва да живее веднъж без сърцето си,
веднъж без смисъла си,
навсякъде да влачи ерозията и сътворението
в една и съща ръка.
Всяка кост е символ за нещо друго,
движенията са наизуст,
но желанията са първия мит,
първата скална рисунка и първото слово.
Няма артефакти
само от времето преди най-старата жажда.
Ренета Бакалова в „Кръстопът” и в DICTUM.
